Пробуждане
Нощта слиза бавно
и обгръща в тъмен купол
своите чеда – звезди,
луна искрящи в мрака
разпръскват
светлина любовна
от лоното на вечността...
Космическо сияние
на нежна красота
загатната в тъма,
облива ни
и носи в съня
послания
от древността...
Къде сте вий чеда
на космическия къговрат –
звезди, луна,
и слънце на деня,
препускащи така сияйни,
и очакващи промяна
от вашта светлина?
Сънища в нощта,
видения в деня,
събудили човешката
душа към порив;
Зов за красота,
полет на крила,
порещи студа и мрака
на безнадежността...
Приказки от светлина,
ни даряват
с топли слънчеви мечти.
И обляна в светлина
спящата душа събуди се,
Събуди се душата,
оттърсила се
от съня на мрачната тъга.
1991
сряда, 6 октомври 2010 г.
В разговор с корейски поети
“По вдъхновение на
“Космосът на водната капка”, С.,2007
Огънят на Любовта
пo Но Джо – Йон
Този огън, който ме
ме направи от елмаз –
силна и сияйна…
като птица приказна.
Огънят на Любовта струяща,
от Всевишните дворци,
изгаря ме изцяло –
да забравя себе си,
дома и привързаността –
към това, което ние
свикнали сме да шептим,
дори и да крещим:
–Това е мое,
не е твое?
Искам да съм нова
под Слънцето на радостта,
запалена звезда
или луна,
небесен пратеник
поел лъча
на Любовта всемирна –
Любов творяща Красота.
2008
Аз съм твоето цвете
“Когато извиках името му,
дойде при мен
и се превърна в цвете.”
Ким Чхун-Су
Преди да чуя името си
тялото ми потрепна –
беше лек трепет в сърцето
Когато извикаха името ми,
се превърнах в цвете –
малка пъпка в полето.
Но поисках също да извикам
името на някой, който
харесва моето ухание –
на разцъфнала роза,
яркочервена,
огряла с усмивка полето.
Всеки е едно малко цвете,
което носи благоухание
и смисъла на дихание
с любовта си в сърцето.
Преди да чуя името си,
бях само клонче
разлюляно от вятъра.
Ала щом го дочух
се разсмях
и разцъфнах като розата.
2007
“Космосът на водната капка”, С.,2007
Огънят на Любовта
пo Но Джо – Йон
Този огън, който ме
ме направи от елмаз –
силна и сияйна…
като птица приказна.
Огънят на Любовта струяща,
от Всевишните дворци,
изгаря ме изцяло –
да забравя себе си,
дома и привързаността –
към това, което ние
свикнали сме да шептим,
дори и да крещим:
–Това е мое,
не е твое?
Искам да съм нова
под Слънцето на радостта,
запалена звезда
или луна,
небесен пратеник
поел лъча
на Любовта всемирна –
Любов творяща Красота.
2008
Аз съм твоето цвете
“Когато извиках името му,
дойде при мен
и се превърна в цвете.”
Ким Чхун-Су
Преди да чуя името си
тялото ми потрепна –
беше лек трепет в сърцето
Когато извикаха името ми,
се превърнах в цвете –
малка пъпка в полето.
Но поисках също да извикам
името на някой, който
харесва моето ухание –
на разцъфнала роза,
яркочервена,
огряла с усмивка полето.
Всеки е едно малко цвете,
което носи благоухание
и смисъла на дихание
с любовта си в сърцето.
Преди да чуя името си,
бях само клонче
разлюляно от вятъра.
Ала щом го дочух
се разсмях
и разцъфнах като розата.
2007
Космическа игра
Космическа игра
Опит за диалог с Пърси Биш Шели*
В любовeн танц завъртя се
развеселената царица луна
и се затича след слънцето
в деня и в нощта...
Засмяха се звезди – деца,
усмивките им засияха,
завихриха игра
в кръговрат златист
над хълмове обагрени
в птичи крясък...
хълмове събудени
разкършиха снага
с птици в полет,
понесли се над планини,
морета и стада в полето.
И аз очаквам те с копнеж,
да дойдеш с мен под върховете.
Виж как всички тичат в надпревара,
и препускат все напред,
где дворците позлатени
на нашата мечта
приютяват гордо Любовта.
Огрени в нея слънце и луна,
птици, небеса
хълмове и океани
прегръщат се,
и се целуват...
като любими същества.
И ето – космосът се весели,
създаден за живот,
а реката буйна отреди ни
свободата към върха,
път просторен ни откри
градината на вечността.
1995
*Пърси Биш Шели – английски поет от епохата на Романтизма, написал „Философия на любовта”.
Време
Време
Със времето минават
дните тъжни– бледи,
откъснати листа –
страници от моята съдба.
И мълвят ми в тишината
отронили ни тез слова:
”Мисля си за старостта,
дали ще има в мен онова
безкрайно море от светлина,
родило младостта – надеждата
на зрелостта...?
Аз зная, все съм си такава –
тиха, малка и бездомна.
И старея, но съм същата...”
Една жена с усмивка на уста,
по друма на живота пее
песента на обичта:
„Радостта на моите деца
ми крепи духа в нощта,
и аз вървя...
и все вървя по друма
стръмен в любовта...”
2007
Със времето минават
дните тъжни– бледи,
откъснати листа –
страници от моята съдба.
И мълвят ми в тишината
отронили ни тез слова:
”Мисля си за старостта,
дали ще има в мен онова
безкрайно море от светлина,
родило младостта – надеждата
на зрелостта...?
Аз зная, все съм си такава –
тиха, малка и бездомна.
И старея, но съм същата...”
Една жена с усмивка на уста,
по друма на живота пее
песента на обичта:
„Радостта на моите деца
ми крепи духа в нощта,
и аз вървя...
и все вървя по друма
стръмен в любовта...”
2007
Син, Христос
Син
Син съм аз на светлината,
а тя роди ме в духа ...
Огън вля ми в душата...
и той се разгоря...
И затуптя сърцето с топлина
от лъчиста светлина,
да прегърна моите братя...
И заструила в страдание
любовта ми заживя...
а сърцето в нея затрептя...
Останах аз тогава на земята,
за да дам от мойта обич,
с която правя чудеса...
Едни ме мразят, други ме обичат,
но зная аз, че тясната врата е
път на любовта и тя ни води в рая,
където няма сълзи и тъга,
а вечна радост в любовта.
1991
Христос
Сам в света той броди –
все така безспир -
един пророк - синът на Бог –
отдал се предано
да служи на хората греховни;
Спасител от греха –
чрез любов и светлина,
в слова и в дела
той е вечно сам,
гонен и преследван
от заблудените в нощта.
Не винаги разбран,
все тъй си скита от град на град
със свойта светлина, очиства от вина
и с товара на гърба
приведен,
отправя се наново
към неизвестността,
приела го със жертвата на любовта.
А тя, дарила ни е с правда
и със съвършена красота в мира,
към който кръстът води...
Само той
разпъва ни в страстта,
и ний се раждаме духовно.
И така, Христос
ни носи своя кръст,
победител над смъртта,
освободил ни
от оковите на вечна тъмнина.
1995
Син съм аз на светлината,
а тя роди ме в духа ...
Огън вля ми в душата...
и той се разгоря...
И затуптя сърцето с топлина
от лъчиста светлина,
да прегърна моите братя...
И заструила в страдание
любовта ми заживя...
а сърцето в нея затрептя...
Останах аз тогава на земята,
за да дам от мойта обич,
с която правя чудеса...
Едни ме мразят, други ме обичат,
но зная аз, че тясната врата е
път на любовта и тя ни води в рая,
където няма сълзи и тъга,
а вечна радост в любовта.
1991
Христос
Сам в света той броди –
все така безспир -
един пророк - синът на Бог –
отдал се предано
да служи на хората греховни;
Спасител от греха –
чрез любов и светлина,
в слова и в дела
той е вечно сам,
гонен и преследван
от заблудените в нощта.
Не винаги разбран,
все тъй си скита от град на град
със свойта светлина, очиства от вина
и с товара на гърба
приведен,
отправя се наново
към неизвестността,
приела го със жертвата на любовта.
А тя, дарила ни е с правда
и със съвършена красота в мира,
към който кръстът води...
Само той
разпъва ни в страстта,
и ний се раждаме духовно.
И така, Христос
ни носи своя кръст,
победител над смъртта,
освободил ни
от оковите на вечна тъмнина.
1995
Реквием
Реквием за две души
Лятото обърна
небето в искрящо
бяло вино
и отпиваш от него,
с взор вперен
към звездите ...
Гледаш
към безкрайната шир...
Изпи ли го?
Зърна ли ангелите?
Попита ли слънцето,
къде полетяха мечтите ни?
Не искаш ли просто
да седнем
в тревите,
да помълчим
и да послушаме
вятъра...
2000
Лятото обърна
небето в искрящо
бяло вино
и отпиваш от него,
с взор вперен
към звездите ...
Гледаш
към безкрайната шир...
Изпи ли го?
Зърна ли ангелите?
Попита ли слънцето,
къде полетяха мечтите ни?
Не искаш ли просто
да седнем
в тревите,
да помълчим
и да послушаме
вятъра...
2000
Нива, Желание
Нива
Къде са нивята покрай дългия път,
по който вървя с надежда в безкрая,
на новото семе покълнало тук?
И ето, сърцето любящо,
за обич растящо
в изгаряща силна любов,
не знае ни враг, ни чужд!
В нивата черна вървя и се спъвам,
и поглеждам нагоре в простора
на синия път осеян с птици...
птици летящи, птици крещящи
се стрелкат нагоре;
Отнасят духа ми – волен и морен
след дългия път на безкрайна надежда.
Покой и тъга ме обземат щом
разбера къде се намирам –
в нивата черна по стръмния път,
в любов и музика нежна –
полъх ефирен от човешка надежда.
1991
Желание
Искам да живея! - танцуваща
в нощта
под музиката на звездите
безсмъртаната душа лети
към вечността и повтаря
във рефрен:
– Искам да живея!
Мога ли сега
да се върна в света
щом ме чакат пак дни
на самота? –
Душата ми се пита учудена,
че е могла все пак
да бъде така затворена,
сама, далече от живота нов;
Живот очакващ я в безкрая
на времето условно,
измислено
да ни смути духа;
А той
прозрял къде е любовта
разкъса своите окови
и полетя – там, където го
очаква много красота
и само светлина –
под музиката светла
на звездите...в нощта.
1991
Къде са нивята покрай дългия път,
по който вървя с надежда в безкрая,
на новото семе покълнало тук?
И ето, сърцето любящо,
за обич растящо
в изгаряща силна любов,
не знае ни враг, ни чужд!
В нивата черна вървя и се спъвам,
и поглеждам нагоре в простора
на синия път осеян с птици...
птици летящи, птици крещящи
се стрелкат нагоре;
Отнасят духа ми – волен и морен
след дългия път на безкрайна надежда.
Покой и тъга ме обземат щом
разбера къде се намирам –
в нивата черна по стръмния път,
в любов и музика нежна –
полъх ефирен от човешка надежда.
1991
Желание
Искам да живея! - танцуваща
в нощта
под музиката на звездите
безсмъртаната душа лети
към вечността и повтаря
във рефрен:
– Искам да живея!
Мога ли сега
да се върна в света
щом ме чакат пак дни
на самота? –
Душата ми се пита учудена,
че е могла все пак
да бъде така затворена,
сама, далече от живота нов;
Живот очакващ я в безкрая
на времето условно,
измислено
да ни смути духа;
А той
прозрял къде е любовта
разкъса своите окови
и полетя – там, където го
очаква много красота
и само светлина –
под музиката светла
на звездите...в нощта.
1991
Облаците вдигам
Облаците вдигам
Облаци големи, бели
превърнаха се в пух ...
Измивам тежки сълзи,
заронили се от дъжда
в малкия капчук.
В небосвода грейна светлина –
светлинен лъч
проникна и раздра бялото око
на мълчанието
и безотрадността.
Изскочи, разгневи се вихър.
– Накъде си тръгнала? – попита
и се развилня.
И ме отнесе...като малка,
никому ненужна капчица...
И аз се олюлях –
без сила и без власт,
да поря с радост синевата,
товар да вдигам в небесата.
Ала облаците сведоха тела,
и ме повдигнаха като перо.
Разпръснаха се – цяла перушина,
раздиплиха дантели,
показаха чудати,
гривести глави...
разсмяха се и се заиграха
с ранните звезди.
И затанцувах с тях –
с нова рокля от пух и звезден прах.
И полетях на воля в простора,
весело запях за любовта,
за обичта и нейните чеда.
2008
Постоянство
Любовта ми е една мечта,
и непрекъснато я търся...
Видях в теб откритост,
светлина и протегнах ти ръка.
Животът ни за двама е създаден,
но често в нашата нерадост
не виждаме лъча събрал ни,
загубваме приятелство забравено...
Забравихме ли си мечтата?
Тя ни вика...скрита нейде в небето
и ние взираме се в него.
А помниш ли, че обещахме
да бъдем ний слънца...
и обичта си да раздаваме
на нашите деца?
Моята любов е тъжна,
тя иска да прегръща,
да дава сила, красота...
Но казваш...ние
се разделяме...може би
за миг –
И това е пътят ни в нощта,
към върховете в Любовта.
2009
Облаци големи, бели
превърнаха се в пух ...
Измивам тежки сълзи,
заронили се от дъжда
в малкия капчук.
В небосвода грейна светлина –
светлинен лъч
проникна и раздра бялото око
на мълчанието
и безотрадността.
Изскочи, разгневи се вихър.
– Накъде си тръгнала? – попита
и се развилня.
И ме отнесе...като малка,
никому ненужна капчица...
И аз се олюлях –
без сила и без власт,
да поря с радост синевата,
товар да вдигам в небесата.
Ала облаците сведоха тела,
и ме повдигнаха като перо.
Разпръснаха се – цяла перушина,
раздиплиха дантели,
показаха чудати,
гривести глави...
разсмяха се и се заиграха
с ранните звезди.
И затанцувах с тях –
с нова рокля от пух и звезден прах.
И полетях на воля в простора,
весело запях за любовта,
за обичта и нейните чеда.
2008
Постоянство
Любовта ми е една мечта,
и непрекъснато я търся...
Видях в теб откритост,
светлина и протегнах ти ръка.
Животът ни за двама е създаден,
но често в нашата нерадост
не виждаме лъча събрал ни,
загубваме приятелство забравено...
Забравихме ли си мечтата?
Тя ни вика...скрита нейде в небето
и ние взираме се в него.
А помниш ли, че обещахме
да бъдем ний слънца...
и обичта си да раздаваме
на нашите деца?
Моята любов е тъжна,
тя иска да прегръща,
да дава сила, красота...
Но казваш...ние
се разделяме...може би
за миг –
И това е пътят ни в нощта,
към върховете в Любовта.
2009
неделя, 19 септември 2010 г.
Белият кон
Белият кон
Говорят, че пристигнал Конник бял,
за да спаси света от голямата печал,
попарила душите на всеки
прегърнал ножа на смъртта –
А той е бляскав до полуда –
героят на войната – в душата,
между мъжа и жената,
в света срещу братя...
Гонят се и се разбиват страсти
и неволи, грижи илюзорни...
– Как изглежда този конник? –
питаха онези, дочули мълвата
и бързаха натам ...
към тълпата, строена в редици
в очакване безмислено и непотребно ...
Те не знаеха, че конник бял
нямаше да дойде без Човека,
запалил факела на свободата,
и без победен звън, предизвестил
бурята на светлината;
В огнени вълни изгарящи тъмата,
сноп лъчи запалиха пожара на греха,
кръвта на тъмнината...
Огнени искри внезапно засвистяха.
Преливащи вълни на красотата,
осветиха небосвода –- жар птица
закрещя :” Сега! Сега!”,
подела песен вечна,
пролетна омайя в безкрая.
2008
Черният кон
Черният кон
Един ездач забулен в черно
ме погледна мигновено ...в сън,
развихри кон и изчезна
в тълпата,
опиянена в тъмата
на отчуждение и разделение...
Стреснах се в съня си
и болката на самотата
като змия се сви, замря...
в сърцето. – И непознало
радостта
да люби и трепти
то замлъкна,
престана сякаш да тупти,
безсилно да лети...
Но ето, все пак прелетя мечта
над мен за новата земя –
мечти от пърхащи крила,
полетели в светлина,
отмиха ми страха...
Буйната река на любовта –
огънят на пролетта,
на вълни се стели след ездача,
тъмен и суров...потъпкал я
във вековете,
сринал я в пепелта...
И все пак, път си тя проправя,
и освобождава
вси ни, страдащи от този гнет
на злоба, ревност и тъга,
пречиства ни
от зимата на старостта.
И ще спре вековната вражда
между сина и дъщерята
на майката – земя,
разтворила
сърце към лазурни небеса.
А пепелта ù ще погълне
омразата и низостта...
2008
Пробуждане
Из цикъла Eдинство
Пробуждане
Нощта слиза бавно
и обгръща в тъмен купол
своите чеда – звезди,
луна искрящи в мрака
разпръскват
светлина любовна
от лоното на вечността...
Космическо сияние
на нежна красота
загатната в тъма,
облива ни
и носи в съня
послания
от древността...
Къде сте вий чеда
на космическия къговрат –
звезди, луна,
видения в нощта
и слънце на деня,
препускащи така сияйни,
и очакващи промяна
от вашта светлина?
Сънища в нощта,
видения в деня,
събудили човешката
душа към порив;
Зов за красота,
полет на крила,
порещи студа и мрака
на безнадежността...
Приказки от светлина,
ни даряват
с топли слънчеви мечти.
И обляна в светлина
спящата душа събуди се,
Събуди се душата,
оттърсила се
от съня на мрачната тъга.
1991
Откровение
Аз обгръщам с ръцете си неспирния
поток светлина и струяща вода
заливащи духа ми.
И разтварям ръце за прегръдка щастлива
в радост и любов да прегърна
света от потоци лъчи и пълноводни реки
пречистващи ума ми.
Дух със дух се сливат – Душата ми
танцува в пръскащи искри
всред небесните звезди...
Потоци лъчи, духовни искри
вливат нова струя – радост , свежест
ведрина заливат ми духа .
Сърцето ми замира и ето –
раждам се сега в звездна светлина.
Окъпват ме лъчи в струята
на Любовта
1991
Размисъл
Път с път се срещат–
път на кръстопът – пътища
безкрайни, търсещи Духа…
Къде сте вий прекрасни мечти
за любовта сред пътищата
дълги,бягащи в света?
Илюзии разбити по пътища
различни, гонят се
и разминават далече от оста…
Поне за миг се спрете!
Умира любовта!
По дългия път тръгна
малко момче към безкрая – спря се
и погледна тъжно полските треви.
Сърцето му с любов гори –
обича в мрак и в ден света.
А закъснялата трева,
потънала в размисъл...
нея любовта кой ще ù дари?
Полето, небосвода син,
където е роден обхваща то
с поглед тъжен и смутен .
Едно момче по пътя дълъг
тръгна към безкрая...,
И там нейде в зората,
пътищата спряха,
за да поемат
Любовта към новата земя.
1992
Пробуждане
Нощта слиза бавно
и обгръща в тъмен купол
своите чеда – звезди,
луна искрящи в мрака
разпръскват
светлина любовна
от лоното на вечността...
Космическо сияние
на нежна красота
загатната в тъма,
облива ни
и носи в съня
послания
от древността...
Къде сте вий чеда
на космическия къговрат –
звезди, луна,
видения в нощта
и слънце на деня,
препускащи така сияйни,
и очакващи промяна
от вашта светлина?
Сънища в нощта,
видения в деня,
събудили човешката
душа към порив;
Зов за красота,
полет на крила,
порещи студа и мрака
на безнадежността...
Приказки от светлина,
ни даряват
с топли слънчеви мечти.
И обляна в светлина
спящата душа събуди се,
Събуди се душата,
оттърсила се
от съня на мрачната тъга.
1991
Откровение
Аз обгръщам с ръцете си неспирния
поток светлина и струяща вода
заливащи духа ми.
И разтварям ръце за прегръдка щастлива
в радост и любов да прегърна
света от потоци лъчи и пълноводни реки
пречистващи ума ми.
Дух със дух се сливат – Душата ми
танцува в пръскащи искри
всред небесните звезди...
Потоци лъчи, духовни искри
вливат нова струя – радост , свежест
ведрина заливат ми духа .
Сърцето ми замира и ето –
раждам се сега в звездна светлина.
Окъпват ме лъчи в струята
на Любовта
1991
Размисъл
Път с път се срещат–
път на кръстопът – пътища
безкрайни, търсещи Духа…
Къде сте вий прекрасни мечти
за любовта сред пътищата
дълги,бягащи в света?
Илюзии разбити по пътища
различни, гонят се
и разминават далече от оста…
Поне за миг се спрете!
Умира любовта!
По дългия път тръгна
малко момче към безкрая – спря се
и погледна тъжно полските треви.
Сърцето му с любов гори –
обича в мрак и в ден света.
А закъснялата трева,
потънала в размисъл...
нея любовта кой ще ù дари?
Полето, небосвода син,
където е роден обхваща то
с поглед тъжен и смутен .
Едно момче по пътя дълъг
тръгна към безкрая...,
И там нейде в зората,
пътищата спряха,
за да поемат
Любовта към новата земя.
1992
Огънят на любовта (В разговор с корейски поети)
По вдъховение на
“Космосът на водната капка”, С.,2007
Огънят на Любовта
“В огън да изгоря”
от Но Джо – Йон
Този огън, който ме гори,
ме направи от елмаз –
силна и сияйна…
като птица приказна.
Огънят на Любовта струяща,
от Всевишните дворци,
изгаря ме изцяло –
да забравя себе си,
дома и привързаността –
към това, което ние
свикнали сме да шептим,
дори и да крещим:
–Това е мое,
не е твое?
Искам да съм нова
под Слънцето на радостта,
запалена звезда
или луна,
небесен пратеник
поел лъча
на Любовта всемирна –
Любов творяща Красота.
2008
Аз съм твоето цвете
“Когато извиках името му,
дойде при мен
и се превърна в цвете.”
Ким Чхун-Су
Преди да чуя името си
тялото ми потрепна –
беше лек трепет в сърцето
Когато извикаха името ми,
се превърнах в цвете –
малка пъпка в полето.
Но поисках също да извикам
името на някой, който
харесва моето ухание –
на разцъфнала роза,
яркочервена,
огряла с усмивка полето.
Всеки е едно малко цвете,
което носи благоухание
и смисъла на дихание
с любовта си в сърцето.
Преди да чуя името си,
бях само клонче
разлюляно от вятъра.
Ала щом го дочух
се разсмях
и разцъфнах като розата.
2007
Къде съм?
Къде съм аз сега? –
В живот безкраен?
Или някъде,
където ме затварят
самота, тъга по вечността,
в очакване смъртта...
Нима очаквам свойта
гибел на душата
загубила това,
което ù е дарила
вечността? –
любовта на Бог,
платил със Своя Син
смъртта на всеки грях
на хората „нищожни” –
Коя съм аз сега?
Каква съм? – Човешко
същество, родено
от еволюцията на Духа,
или Христова дъщеря,
чийто разум
път проправя към всеки,
искрен в любовта...
Ала сърцето е това,
което води ме и слушам :
То нашепва ми: "Недей съди".
Улавям му гласа : "Стреми се
в светлина
да видиш твойто "Аз",
сияещо във вечността...
1991
“Космосът на водната капка”, С.,2007
Огънят на Любовта
“В огън да изгоря”
от Но Джо – Йон
Този огън, който ме гори,
ме направи от елмаз –
силна и сияйна…
като птица приказна.
Огънят на Любовта струяща,
от Всевишните дворци,
изгаря ме изцяло –
да забравя себе си,
дома и привързаността –
към това, което ние
свикнали сме да шептим,
дори и да крещим:
–Това е мое,
не е твое?
Искам да съм нова
под Слънцето на радостта,
запалена звезда
или луна,
небесен пратеник
поел лъча
на Любовта всемирна –
Любов творяща Красота.
2008
Аз съм твоето цвете
“Когато извиках името му,
дойде при мен
и се превърна в цвете.”
Ким Чхун-Су
Преди да чуя името си
тялото ми потрепна –
беше лек трепет в сърцето
Когато извикаха името ми,
се превърнах в цвете –
малка пъпка в полето.
Но поисках също да извикам
името на някой, който
харесва моето ухание –
на разцъфнала роза,
яркочервена,
огряла с усмивка полето.
Всеки е едно малко цвете,
което носи благоухание
и смисъла на дихание
с любовта си в сърцето.
Преди да чуя името си,
бях само клонче
разлюляно от вятъра.
Ала щом го дочух
се разсмях
и разцъфнах като розата.
2007
Къде съм?
Къде съм аз сега? –
В живот безкраен?
Или някъде,
където ме затварят
самота, тъга по вечността,
в очакване смъртта...
Нима очаквам свойта
гибел на душата
загубила това,
което ù е дарила
вечността? –
любовта на Бог,
платил със Своя Син
смъртта на всеки грях
на хората „нищожни” –
Коя съм аз сега?
Каква съм? – Човешко
същество, родено
от еволюцията на Духа,
или Христова дъщеря,
чийто разум
път проправя към всеки,
искрен в любовта...
Ала сърцето е това,
което води ме и слушам :
То нашепва ми: "Недей съди".
Улавям му гласа : "Стреми се
в светлина
да видиш твойто "Аз",
сияещо във вечността...
1991
През бурята
Самотна пътека
Тя искаше да полети... като птица.
Протегна си ръката – Погледнаха се.
Той се изправи и тръгна.
Но...тя се сепна...
Изплаши се – видя другия,
в изкривено огледало –
деформирания образ на мъжа,
пронизан от студа
на мрачно дяволско махало.
Едвам се движеше
от непоносимата болка...
Тресеше я след падането
от височината...
на вечната тишина,
щом видя истината –
сърцето му бе болно –
ограбено...
от жестокостта на света.
–Вие ме отвращавате! – каза му тя.
–Светът е такъв – отвърна ù той.
После се замисли:
– Аз също се отвращавам.
И смъртта не ги раздели.
2007
Тайната непозната
Исках да остана...
в неизвестност,
задгърбила желания
за слава и внимание...
Може би останах си сама,
в самота да служа на света...
Но ето, дойде светлина,
за да облее със слънчеви лъчи
златоструйните нивя,
и градини цветни,
с пъстрите цветя на радостта –
пъстрите мечти за любовта.
Останах, казват някои, сама,
без срещи и разлъки тъжни
в илюзорната тъма,
где напразно ларвите на гордостта
изпиват бавно обичта.
А тъжната душа
търси все така, отговори
за вечните въпроси,
за вечните дела
в дебрите на неизвестността.
И духът полита...
там, където стъпват смелите сърца
и водят като Данко
през горите тъмни в нощта.
2007
Obлаците вдигам
Облаци големи, бели
превърнаха се в пух ...
Измивам тежки сълзи,
заронили се от дъжда
в малкия капчук.
В небосвода грейна светлина –
светлинен лъч
проникна и раздра бялото око
на мълчанието
и безотрадността.
Изскочи, разгневи се вихър.
– Накъде си тръгнала? – попита
и се развилня.
И ме отнесе...като малка,
никому ненужна капчица...
И аз се олюлях –
без сила и без власт,
да поря с радост синевата,
товар да вдигам в небесата.
Ала облаците сведоха тела,
и ме повдигнаха като перо.
Разпръснаха се – цяла перушина,
раздиплиха дантели,
показаха чудати,
гривести глави...
разсмяха се и се заиграха
с ранните звезди.
И затанцувах с тях –
с нова рокля от пух и звезден прах.
И полетях на воля в простора,
весело запях за любовта,
за обичта и нейните чеда.
2008
Тя искаше да полети... като птица.
Протегна си ръката – Погледнаха се.
Той се изправи и тръгна.
Но...тя се сепна...
Изплаши се – видя другия,
в изкривено огледало –
деформирания образ на мъжа,
пронизан от студа
на мрачно дяволско махало.
Едвам се движеше
от непоносимата болка...
Тресеше я след падането
от височината...
на вечната тишина,
щом видя истината –
сърцето му бе болно –
ограбено...
от жестокостта на света.
–Вие ме отвращавате! – каза му тя.
–Светът е такъв – отвърна ù той.
После се замисли:
– Аз също се отвращавам.
И смъртта не ги раздели.
2007
Тайната непозната
Исках да остана...
в неизвестност,
задгърбила желания
за слава и внимание...
Може би останах си сама,
в самота да служа на света...
Но ето, дойде светлина,
за да облее със слънчеви лъчи
златоструйните нивя,
и градини цветни,
с пъстрите цветя на радостта –
пъстрите мечти за любовта.
Останах, казват някои, сама,
без срещи и разлъки тъжни
в илюзорната тъма,
где напразно ларвите на гордостта
изпиват бавно обичта.
А тъжната душа
търси все така, отговори
за вечните въпроси,
за вечните дела
в дебрите на неизвестността.
И духът полита...
там, където стъпват смелите сърца
и водят като Данко
през горите тъмни в нощта.
2007
Obлаците вдигам
Облаци големи, бели
превърнаха се в пух ...
Измивам тежки сълзи,
заронили се от дъжда
в малкия капчук.
В небосвода грейна светлина –
светлинен лъч
проникна и раздра бялото око
на мълчанието
и безотрадността.
Изскочи, разгневи се вихър.
– Накъде си тръгнала? – попита
и се развилня.
И ме отнесе...като малка,
никому ненужна капчица...
И аз се олюлях –
без сила и без власт,
да поря с радост синевата,
товар да вдигам в небесата.
Ала облаците сведоха тела,
и ме повдигнаха като перо.
Разпръснаха се – цяла перушина,
раздиплиха дантели,
показаха чудати,
гривести глави...
разсмяха се и се заиграха
с ранните звезди.
И затанцувах с тях –
с нова рокля от пух и звезден прах.
И полетях на воля в простора,
весело запях за любовта,
за обичта и нейните чеда.
2008
Безнадеждна любов
Безнадеждна любов
В тази глуха нощ
на безнадежност,
с тайни стъпки
разнокрили черни птици
прокраднаха се
в мрака...
И открили мойта сянка
с разперени крила,
с крясък долетяха...
Внезапен писък дочу се
нейде в тишината,
пръсна врява
и разпори с остър нож
утробата на ада ...
И в тъмата.
аз проплаках
без надежда,
изоставена сама,
в дълбините на земята –
без светлина
и без глътка въздух
с любовта,
обсебила душата...
Сърцето подарих си –
Как... и аз не знам ,
но отдадена
на таз безумна страст
изгубих си гласа
и сега мълча, мълча...
Превърната в прилеп,
потаен в пещерата,
магия зла отне ми
слънцето и светлината.
И аз неистово повторям:
–Къде си ти? Защо ме изостави?
Не виждам красотата,
пред мен е само блясъка
на мрака...
И аз те чакам,
все така, притихнала
без сили вече,
с надежда да те видя
демоничен...
Завинаги те помня –
с поглед вперен мрачно
в пропастта,
и копнея да се слея
с тъмнината,
а смъртта да е и мой приятел.
2009
Безкрайно съм самотна
Хоризонтът в пурпур се запали,
и слънцето залезе...
замлъкнаха полята.
И oстанах в размисъл сама,
да търся вярната посока,
към пламъка на Любовта...
А твоят образ замъглен е,
почти изгаснал в пепелта
на безнадеждни мисли и дела.
И ме кара с песен да тъжа –
на бездомния в Любовта.
A в тишината търся все така
магията да разваля... в моята душа.
Mолитвата лекува ми духа
с озарено кътче светлина
в тиха нощ – победен огън
разгоря се...
и проникна в нашите сърца.
Изгубим ли се в света
светва малката искра на Любовта.
2008
Птица
Птица
Къде бих могла да полетя? –
с крила на малка птица:
във висините,
пронизана до болка –
неясна и неуловима,
но сигурна, жестока...
В предсмъртен вик тя пърха,
мята се
и чурулика – тъжно, тихо,
задавена от плач и болка.
Не,това не е последна песен,
а стон на ужас и смирение,
долитащ сред самотните звезди.
1991
Мечти
Стенание! Ужас!
Мрак и Прогром!
В тъмната бездна се сриват мечтите:
Лунни лъчи, светли лъчи –
Разпиляват се ...
на черния фон на морето...
Сини мечти, бели мечти, прекрасни !
Къде сте?
Не виждам покой, нито надежда;
Не виждам върха!
Далече в нощта на черния фон
на небето се разпиляват лъчи –
незнайни мечти потъват,
светли мечти –
в мрачната шир на морето...
1991
Плач
Видях в очите ти сълзи –
неописуема тъга на любовта,
изгубила криле,
потънала в дрипи,
в самота, в нощ злокобна
на бездиханността.
Врепих поглед към безкрая,
в дълбоките води
на мъката – река от сълзи
и необятна тишина.
Небето мрачно свъси вежди,
морето закипя, птици закрещяха ,
запалени от гняв звезди засвяткаха
с парче от падаща луна.
Зов самотен се дочу, вик ...
за помощ в мрака се разби
в луната ...И паднаха
отломки бледи
с грохот във водата...
А океанът от сълзи прегърна
две плачущи от скръб звезди.
2008
Къде бих могла да полетя? –
с крила на малка птица:
във висините,
пронизана до болка –
неясна и неуловима,
но сигурна, жестока...
В предсмъртен вик тя пърха,
мята се
и чурулика – тъжно, тихо,
задавена от плач и болка.
Не,това не е последна песен,
а стон на ужас и смирение,
долитащ сред самотните звезди.
1991
Мечти
Стенание! Ужас!
Мрак и Прогром!
В тъмната бездна се сриват мечтите:
Лунни лъчи, светли лъчи –
Разпиляват се ...
на черния фон на морето...
Сини мечти, бели мечти, прекрасни !
Къде сте?
Не виждам покой, нито надежда;
Не виждам върха!
Далече в нощта на черния фон
на небето се разпиляват лъчи –
незнайни мечти потъват,
светли мечти –
в мрачната шир на морето...
1991
Плач
Видях в очите ти сълзи –
неописуема тъга на любовта,
изгубила криле,
потънала в дрипи,
в самота, в нощ злокобна
на бездиханността.
Врепих поглед към безкрая,
в дълбоките води
на мъката – река от сълзи
и необятна тишина.
Небето мрачно свъси вежди,
морето закипя, птици закрещяха ,
запалени от гняв звезди засвяткаха
с парче от падаща луна.
Зов самотен се дочу, вик ...
за помощ в мрака се разби
в луната ...И паднаха
отломки бледи
с грохот във водата...
А океанът от сълзи прегърна
две плачущи от скръб звезди.
2008
Музика в нощта
Разговор с български поети
Музика в нощта
В диалог с Никола Вапцаров*
Дочувам от екрана
шумно, някой да излива
поток от думи – забързани,
неясни – рекламата
за някой политик,
или "звезда";
тъжна вест за смърт
или убийство
в свят на страх и разпри,
където душата ми тъгува,
уморява се и се затваря ...
далече...далече от света
на безспирния поток слова,
И виждам аз една мечта ...,
да проправя своя път в нощта.
Сред слова изгубили значение
в суетна надпревара,
в гонене на "идеали",
нашите мечти
сковават се в леда,
разтварят се в мъгла.
И ето, илюзия поредна
превръща хората забързани
в самотни същества...
И само музиката нежна,
прокраднала се в нощта,
грабва те в съня
със звуци волнокрили;
Мелодията на душата
възвръща ласката
на любовта ...
Мелодия прокрадва се
в самотната душа.
Любов и светлина долитат
от ефира ...и чувам...
нежна музика в нощта ...
1991
* По вдъхновение от стихотворението „Селска хроника”.
Стълбата
Към Хр. Смирненски
Тичаме, тичаме и пак недостигаме –
натам, накъдето все се стремим –
към върха!
Хайде с нас, надпревара започва,
пак отначало...паднах, ударих се –
крясъци, шум... И .детето заплака...
Но небето освети простора,
видя човекът в небосклона
светлината по пътеки нови
и ето пак отново...
Тичат децата нагоре – всички
задружно се смеят и викат...
с нова надежда да видят звездите,
върха ... Но без крясъци, шум...
И никой вече не плаче.
1995
* По вдъхновение от творбата на Христо Смирненски ” Приказка за стълбата”.
Музика в нощта
В диалог с Никола Вапцаров*
Дочувам от екрана
шумно, някой да излива
поток от думи – забързани,
неясни – рекламата
за някой политик,
или "звезда";
тъжна вест за смърт
или убийство
в свят на страх и разпри,
където душата ми тъгува,
уморява се и се затваря ...
далече...далече от света
на безспирния поток слова,
И виждам аз една мечта ...,
да проправя своя път в нощта.
Сред слова изгубили значение
в суетна надпревара,
в гонене на "идеали",
нашите мечти
сковават се в леда,
разтварят се в мъгла.
И ето, илюзия поредна
превръща хората забързани
в самотни същества...
И само музиката нежна,
прокраднала се в нощта,
грабва те в съня
със звуци волнокрили;
Мелодията на душата
възвръща ласката
на любовта ...
Мелодия прокрадва се
в самотната душа.
Любов и светлина долитат
от ефира ...и чувам...
нежна музика в нощта ...
1991
* По вдъхновение от стихотворението „Селска хроника”.
Стълбата
Към Хр. Смирненски
Тичаме, тичаме и пак недостигаме –
натам, накъдето все се стремим –
към върха!
Хайде с нас, надпревара започва,
пак отначало...паднах, ударих се –
крясъци, шум... И .детето заплака...
Но небето освети простора,
видя човекът в небосклона
светлината по пътеки нови
и ето пак отново...
Тичат децата нагоре – всички
задружно се смеят и викат...
с нова надежда да видят звездите,
върха ... Но без крясъци, шум...
И никой вече не плаче.
1995
* По вдъхновение от творбата на Христо Смирненски ” Приказка за стълбата”.
Различия
Светът на илюзиите
В разговор с Джелал-ал дин Руми *
(По вдъхновение от “Океанът Руми”)
Различия
Не унивам никога сама...
И се навеждам кротко над твоите слова –
бликащ извор на поток от светлина;
броеница от диамантени зрънца,
Ти пишеш за различията ни
и световете разделени,
за единението между всички хора
и тяхната любов към Бога.
Говориш за градината Едем,
и за онази младост на човека,
която бе погубена, заровена
в пръстта на вековете.
* Известен персийски поет от 13 в. роден в Балкх, Бактрия.
И да се поклоня бих искала сега,
да благодаря за твойта мъдрост
и за сияйната ти светлина.
Потомка съм на твоя род.
И ще търся винаги подслон,
за да достигна красотата,
с любовта, окрилила душата.
2009
* * *
Животът е божествена игра,
в която малко хора с желание участват.
Защо ли е така?
Аз мисля, че Създателят е
като невинността на смеещото се дете,
а ние все още сме далече...
от Него и Неговата светлина...
– Свириш ли на флейта? – попита ме детето.
–Не – отвърнах засрамено.
–Свикнал съм да гледам телевизия.
Танц на дервишите
В разговор с Джелал-ал дин Руми *
(По вдъхновение от “Океанът Руми”)
Различия
Не унивам никога сама...
И се навеждам кротко над твоите слова –
бликащ извор на поток от светлина;
броеница от диамантени зрънца,
Ти пишеш за различията ни
и световете разделени,
за единението между всички хора
и тяхната любов към Бога.
Говориш за градината Едем,
и за онази младост на човека,
която бе погубена, заровена
в пръстта на вековете.
* Известен персийски поет от 13 в. роден в Балкх, Бактрия.
И да се поклоня бих искала сега,
да благодаря за твойта мъдрост
и за сияйната ти светлина.
Потомка съм на твоя род.
И ще търся винаги подслон,
за да достигна красотата,
с любовта, окрилила душата.
2009
* * *
Животът е божествена игра,
в която малко хора с желание участват.
Защо ли е така?
Аз мисля, че Създателят е
като невинността на смеещото се дете,
а ние все още сме далече...
от Него и Неговата светлина...
– Свириш ли на флейта? – попита ме детето.
–Не – отвърнах засрамено.
–Свикнал съм да гледам телевизия.
Танц на дервишите
събота, 31 юли 2010 г.
Опиум
Опиум
(Из живота на един наркоман)
Този дом, в който идвам сега,
този дом – простете за мен е ...
чужда земя, по която крача сам,
изморен от самота –
и търся да избягам -
позна ли ме ...?
Ще дойдеш ли с мен ? - За мене
няма радост, нито светлина,
а само плач и безнадеждност
на тъжната душа,
блуждаеща в мрака...
Без светлина...потъвам пак и ...
със скръб в болното сърце,
раздиращо се в бледите нюанси
на нощта ...затъвам в пепелта на
огън страшен, всепроникващ,
искам да умра ... дали ще издържа?
Дайте цяр злокобен, да убия моята
изстрадала душа и да забравя миг
тревожен , прогонил ми съня ...
Дайте цяр злокобен
да се опия до забрава
и дочуя птича песен в тишината,
вятър да свисти в клонака.
(Из живота на един наркоман)
Този дом, в който идвам сега,
този дом – простете за мен е ...
чужда земя, по която крача сам,
изморен от самота –
и търся да избягам -
позна ли ме ...?
Ще дойдеш ли с мен ? - За мене
няма радост, нито светлина,
а само плач и безнадеждност
на тъжната душа,
блуждаеща в мрака...
Без светлина...потъвам пак и ...
със скръб в болното сърце,
раздиращо се в бледите нюанси
на нощта ...затъвам в пепелта на
огън страшен, всепроникващ,
искам да умра ... дали ще издържа?
Дайте цяр злокобен, да убия моята
изстрадала душа и да забравя миг
тревожен , прогонил ми съня ...
Дайте цяр злокобен
да се опия до забрава
и дочуя птича песен в тишината,
вятър да свисти в клонака.
С ухание на рози
С ухание на рози
Поемам унесен и вдишвам дълбоко
пролетен въздух с аромата на рози,
а пътека игрива лъкатуши
сред буйните ниви,
отвежда ме в цветни градини.
Обсипани с рози лехите искрят
с цветовете на райски планети,
где мирото в празнични нощи отпиват,
и разтворили пъпки за взора ми ясен
цветята с духа ми общуват.
И ние танцуваме...
валса на нашата зима,
и ангели бели над нас се любуват
превръщат я в пролет,
в пролет незрима...
И ти моя мила единствена
ме поглеждаш щастливо,
в любовта си на роза окрилена.
Вечност
Обичате ли рози?
Те излъчват аромат омаен,
с багри,форми всеотдайно...
И носят радост,красота -
не искат нищо от света...
Родени са да носят любовта,
в мълчание
с безкрайна доброта.
И дружелюбно те мълвят:
-Вдъхнете моя аромат! -
и махат нежно с главички.
Подчиняват се на пролетта,
лятото и есента - те са тези,
които носят красотата
в любовта.
И не искат нищо от света...
Поемам унесен и вдишвам дълбоко
пролетен въздух с аромата на рози,
а пътека игрива лъкатуши
сред буйните ниви,
отвежда ме в цветни градини.
Обсипани с рози лехите искрят
с цветовете на райски планети,
где мирото в празнични нощи отпиват,
и разтворили пъпки за взора ми ясен
цветята с духа ми общуват.
И ние танцуваме...
валса на нашата зима,
и ангели бели над нас се любуват
превръщат я в пролет,
в пролет незрима...
И ти моя мила единствена
ме поглеждаш щастливо,
в любовта си на роза окрилена.
Вечност
Обичате ли рози?
Те излъчват аромат омаен,
с багри,форми всеотдайно...
И носят радост,красота -
не искат нищо от света...
Родени са да носят любовта,
в мълчание
с безкрайна доброта.
И дружелюбно те мълвят:
-Вдъхнете моя аромат! -
и махат нежно с главички.
Подчиняват се на пролетта,
лятото и есента - те са тези,
които носят красотата
в любовта.
И не искат нищо от света...
Водна шир
Ето аз идвам
по пътя на водната шир,
над която дъгата
на съдбата
ме поведе в мир
и тишина - да търся
сила и упование.
А безбрежното мечтание
да се превърне
в разкаяние
за моите тежки съдбини,
когато носих си теглото.
Без знание и без упование
в живота си поех греха
да бъда жертва
в любовта.
А сега ти ме водиш за ръка-
Натам, където ражда се
една мечта - нова, весела –
на радостта,
отнемаща скръбта.
И сега тази радост
на децата
стана страница забавна
в моята съдба.
И аз те викам
с пълен глас :
- Нека да вървим,
зная пътя и ще кажа:
Открих те днес с нова роба
и душа готова да прегърне
всички живи същества –
Заедно ли сме на път
ще те позная
щом протегнеш ми ръка.
2008 г.
по пътя на водната шир,
над която дъгата
на съдбата
ме поведе в мир
и тишина - да търся
сила и упование.
А безбрежното мечтание
да се превърне
в разкаяние
за моите тежки съдбини,
когато носих си теглото.
Без знание и без упование
в живота си поех греха
да бъда жертва
в любовта.
А сега ти ме водиш за ръка-
Натам, където ражда се
една мечта - нова, весела –
на радостта,
отнемаща скръбта.
И сега тази радост
на децата
стана страница забавна
в моята съдба.
И аз те викам
с пълен глас :
- Нека да вървим,
зная пътя и ще кажа:
Открих те днес с нова роба
и душа готова да прегърне
всички живи същества –
Заедно ли сме на път
ще те позная
щом протегнеш ми ръка.
2008 г.
Живея
Живея
Искам да съм нежна пъпка,
разтворила в ухание цвета си,
да бъда тиха песен,
разлюляно клонче, полъх свеж
или ангел блед, унесен...
Живея в спомена на нашата разлъка,
обгърната в копнеж, понякога печал,
но дълбоко в душата ми гори
огънят на пътя, прокарал ни зората.
Ах зная, зная - ти ме чакаш,
все тъй устремен в дълбините на мечтата,
да се завърна у дома - при теб.
Но защо си тъй далече, сякаш без ответ?
А никога в размисъл за любовта
не унивам и не чезна в мъка
по човешката съдба – напротив,
окриля ме безкрайността на тази красота.
А тя е всепроникващ огън на вечна светлина,
вятър непреклонен, клони разлюлял,
Или самотен остров, пътници прибрал..
А сърцето блика като изворна вода,
дарила ми живот в младост, ведрина.
Искам да съм нежна пъпка,
разтворила в ухание цвета си,
да бъда тиха песен,
разлюляно клонче, полъх свеж
или ангел блед, унесен...
Живея в спомена на нашата разлъка,
обгърната в копнеж, понякога печал,
но дълбоко в душата ми гори
огънят на пътя, прокарал ни зората.
Ах зная, зная - ти ме чакаш,
все тъй устремен в дълбините на мечтата,
да се завърна у дома - при теб.
Но защо си тъй далече, сякаш без ответ?
А никога в размисъл за любовта
не унивам и не чезна в мъка
по човешката съдба – напротив,
окриля ме безкрайността на тази красота.
А тя е всепроникващ огън на вечна светлина,
вятър непреклонен, клони разлюлял,
Или самотен остров, пътници прибрал..
А сърцето блика като изворна вода,
дарила ми живот в младост, ведрина.
петък, 16 юли 2010 г.
Богомилска кръв
Връзка с християнския гностицизъм
Наричаха го свят човек
навред редеше думи за Христа,
за царството небесно,
което идваше отвъд,
и носеше им светлина.
Говореше им
и за новата борба
в знанието за Човека,
понесъл факела на Любовта.
А тя струеше с извора небесен
в свободата на духа -
без окови на страха,
без страх от робство
и без отчаяние в смъртта.
Орфеизъм, богомилство и европейски ренесанс
Жалбата на Орфей откъс от "Орфей и Евредика" от Глук
Когато говорим за вливане на българското духовно и културно наследство в западно-европейската култура неминуемо се изправяме пред необходимостта да разглеждаме тези въпроси в един по-дълбок исторически контекст, а именно връзката на българското поколение с неговите източни корени , криещи се в подножията на Алтай и Хималаите , както и древните хиперборейски родове. Древните ведически текстове са запазили спомена за изгубеното кралство на Пандавите и дългогодишната битка на законните князе за придобиване правото им на първородство при кралското им унаследяване.Какво се е случило с онези предци,носители на космическо знание, че са били принудени да понесат исторически катаклизми и доведат своята мъдрост от натрупан опит до нас ? Защо са загинали толкова големи и силни цивилизации оставили своето наследство сред купищата изгорени книги на Александрийската библиотека? Съвременен прочит на историята може да ни открие стъпките, които бихме следвали за да възстановим изгубеният идеал за “ Небесното царство.”Днес сме изправени пред необходимостта да изградим една нова култура на сърцето, която да прегърне хората като предани синове и дъщери на Небесния ни Родител..Свидетели сме на още по-големи престъпления и непреодолими пропасти делящи съвременното потомство от Своя Създател. Натрупаните през вековете грехове на индивидуално, семейно, родово и национално ниво още повече притискат и пренапрягат съвременния ни живот и правят трудно предвижването ни напред. След Втората световна война на Запад се възцари стагнация , която уплете западния човек в мрежите на отчуждението и деперсонализацията – Кой съм аз? Кой и къде е хазяинът? Сигурно го няма или е някой друг? Четем в драматургията на абсурдистите. И ако интересът към произведенията на Р. Тагор спада след 20те години на 20век,то е именно поради това откъсване от идеята за смисъла на живота. Има ли Амаргедон или не? Кой е Антихриста? Има ли Бог и защо най-после не се намеси? Или както казват героите на английския драматург Харолд Пинтър “ А може би има двама хазаи”...Според голяма част от богомилите, произходът на злото преди всичко е вторичен и един ден хората ще могат изцяло да се върнат при Христос – защото преди всичко Той е както справедлив, така и човеколюбив и няма да допусне “ да погине нито един”.Светът на материалните желания при които папи, патриарси, царе, боляри, политици, както и всички други – роби на суетното си желание за власт и благополучие, е свят на злото проникнало в душите и сърцата на хората . . Защо Великата богиня – майка е трябвало да установи Своя култ със цената на такива жертви , както в храма на богиня Изида царицата- жрица е приемала т. нар. помазан цар с полагане на кръвен данък – за да отвори вратата към отвъдното и възкреси духа на мъртвите. Защо е било нужно такова нечовешко страдание при разкъсване тялото на Орфей от пияните дионисиеви поклоннички и можем ли да наречем такава смърт глупава и безсмислена? Затова ли защото, Орфей е искал да остане верен на своята съпруга, макар и тя да била вече в отвъдното.Случайно ли Орфей се обръща по пътя от ада за да се увери за любимата си или потъването на Евредика в царството на мрака е било безвъзвратно.? Какво ни говори това отиване на Орфей в ада и неоспоримият факт, че е дал новото учение на любовта към всичко живо.
Така нареченият катабазис – слизането на посветения в ада е логическо продължение на орфическото учение у богомилите , а именно, за силата на любовта и саможертвата като естествена нишка в християнската вяра на съвършените, посветили си живота в предано служене на целия човешки род. “ Съвършеният” богомил не бил просто странен мърморко с с чудодейни качества, а преди всичко “добър“човек, или “чист” в мислите и сърцето си. Така катарите преведено от гръцки , наричали себе “чисти” и привличали съмишлениците си – те вярвали в неизмерната любов на Исус Христос и нейната неограничена способност да прощава и дарява хората с нов живот. Тази сила на вяра им позволявала да се чувстват едва ли не като братя, синове или дъщери на Бога. В изследването на Г. Василев “Българските богомилски и апокрифни представи в англоезичната средновековна култура” имаме яркото присъствие на образа на Христос Орач, дошъл от “Повест за кръстното дърво”, където “благодатта да станеш добър човек: е най-голямото приближение към Христос”( У. Лангланд) Усещането за напълно преобразения свят при слизането на Сина Божи се вижда от една пълна версия на втора част от Никодимовото евангелие – слизането на Христос в ада , където богомилите и катарите изразяват своята идея за освобождението на всички души от ада, за разлика от ортодоксалното тълкуване, че се освобождават всички души , “които са живели достойно и умрели преди идването на Христос, т. патриарси и пророци.”(с 44)В едно такова духовно семейство където тече живата вода на любовта, се ражда и духовната култура на сърцето . За пръв път широката провансалска култура обхващала ценностите, характерни за тази част на световното общежитие, без да поставя или пренебрегва някоя от тях поради догматични съображения. Тази пълноценност на културите надминавали границите на религиите, превръщайки се в основа за свободата на съвестта, тъй плашеща папската институция. Поезията започва да се счита за качествено социално осъществяване . А славата на трубадурите се изравнява с положението на аристокрацията. Така в Прованс се създал нов позитивен образ на съвременния човек, които прилага качества и способности без предварителни ограничения. Идеалният тип характер бил наречен” паратидж”, което означавало чест, добър характер, равенство, уважение кум човешката личност, както за себе си , така и за другите. “Паратидж” се прилага във всички области на политика, религия, чувства. Същата категория се определя още като благородство на душите. Куртоазната любов се превръща във възхвала на онази любов, при която се чувстваш най-свободен и обичан, най-спокоен и насочен към висшите сфери на чистия дух. В миговете на страдание и провали, единственото нещо, което остава близо до теб и разкрива своята най-дълбока същност чрез мълчаливо разбиране и тих нежен глас е Сърцето, част от двойствената характеристика на Бог.Народностния характер на легендите за крал Артур говорят и за разбирането на техните създадетли, че благородтсвото на характера и чистотата на сърцето и душата не е притежание само на крале, папи и дори духовни водачи. Дори напротив, става така, че те именно не успяват да докажат силата на своя дух и извършват често предателства спрямо своя народ и държава. И ако крал Артур, Ланселот или Гуейн стават жертва на страстите си, то скромният Пърсифал или “хубавият непознат” достига до Свещения Граал, спасявайки омагьосана кралица – дракон. И тук както подчертава Михаил Иванов в книгата “Сексуалната сила на крилатия дракон:” се появяват повествованията за храбри принцове , превърнати в жаби, за рицари лебеди, които бродят из Пъстри земи и за принцеси на Граала заключени в кули или приспани за сторици години. Във всички тях тече една и съща фабула, според която принцесата е недостъпна по силата на някакво ограничения ( упоена, затворена) за принца, който трябва да я открие и освободи, за да запази династията и да продължи рода. Тези приказки са оцелели, защото дълбоко в психиката на човека от Запада е вложено едно унаследено вродено съзнание, че Граалът( символизиран от Изгубената невеста) трябва да бъде открит, за да възвърне Западът своето плодородие.Така трубадурите пеели своите песни за черната мадона , изоставена и тъгуваща по своите изгубени деца, защото нейният съпруг-младоженецът не е на земята да довърши своето дело. И ако богомилите и катарите критикували църковните бракове, то те насърчавали отречението и участието на жени в свещенослуженията, подчертавайки равнопоставената позиция на жената с мъжа.. Тъкмо затова е толкова вярата им в Мария Магдалена , носеща Христовата кръвна линия..Така Светия Граал се превръща в символ на истинската любов, пречистена още в утробата на избраните от Бог жени ..( Картина на Карадажо : бременната Мария Магдалена с потира)
Орфей и Евридика
След албигойските походи на папа Инокентий през 13 век,провансалската култура затихва и Европейският ренесанс разцъфва в Италия., с Божествената комедия на Данте и образите на Джото.. Постепенно духовната вълна се пренася в Германия и Англия, където намира своята кулминация в творчеството на Ул. Шекспир. Това е така наречената Елизабетинска епоха в Англия , след като кралица Елизабет , посветена в протестанската вяра, успява да наложи релизиозна толерантност между протестанти и католици. При съпоставка на отговорите на английските лоларди в съда с тези на богомилите, според изследването на Г. Василев, ясно личи тясната връзка между двете течения. Лолард идва от немския глагол “лоллен” означаващ, мрънкам си – ясен белег за навика на богомилите да са в непрекъсната молитва. Лолардите допринасят за превръщането на в Англия в национална църква. При решаването на проблемите на хората обречени да живеят в оскъдица, при материални и духовни лишения, лолардите като катарите предлагат един от умерените и осмислени модели в това отношение. Народният ренесанс означава, че обикновено необразованите, бедните, изоставените хора са способни да възприемат словото Христово и да му се отдадат с цялата си светла и човеколюбива енергия. Те придобиват извисени чувства и познания и се изравняват с позицията на аристократа , т. е. погледнато глобално, богомилското, катарското и лолардското движение са духовен подем на просвещение на масите, водено от високообразовани люде. И ако отново се върнем към вече утвърдената Елизабетинска епоха съвсем ясно усещаме и приемаме. творчеството на Ул. Шекспир като върховен изразител на всички горепосочени тенденции. Дори , понякога сред историците се спори дали всичко това е било написано от един единствен творец или това са били няколко пожелали да останат в неизвестност. Все пак ние приемаме официалната версия и стил на един изключителен гений – поет и драматург, чието творчество оказва своето огромно въздействие особено върху драматургията дори и до наши дни. В годините на религиозни, етнически и национални конфликти , за първи път една жена като кралица Елизабет създава условия, за които са се борили и загивали милиони преследвани хора. Ние не знаем със сигурност дали са съществували Ромео и Жулиета , но може да твърдим, че те са събирателен образ на онези ,които през цялата човешка история са търсили любовта надхвърляща расовите, религиозните и национални бариери. Шекспировата трагедия на е просто материал , подхранващ сладникави или романтични любовни стремления, а е един запис на сблъсък между два рода станали причина за смъртта на своите деца. В същността си тук идеалната любов се изявява в стремежа на двамата герой да надскочат родовата вражда и останат верни в сърцата си, запазили чистотата на своите пориви и мечти за съвместен живот. Така двамата герои се извисяват до идеала , Който кара човек да изостави своите ограничения и концепции. В трагедията “Отело”, отново сме свидетели на драмата, съпътстваща любовта на мъж и жена от различни раси – сарацинския войник Отело и бялата жена от благороден произход Дездемона. Тук се преплитат човешките страсти на любов, ревност и омраза,попречили на героите да реализират щастието си. Но ако любовта на Дездемона е безрезервна, то първичната, заслепена от ревност , страст на Отело, го тласка към убийство. Но Отело не е още от онези наречени “добри хора”, и за него пътят до просветлението е дълъг.. Шекспир ясно разграничава пътищата на своите герои и дава своята присъда върху тях.. За него висша форма на любовта е дълбоката връзка със същността на явленията чрез смирение и самоотречение - идеал до който стига крал Лир , след дълги страдания на лутане и отхвърляне от страна на двете му горделиви и богати дъщери. Единствено неговият шут остава верен до края на извървения път.. Онзи ‘ шут”, онеправданият, отхвърлен и лошо облечен герой от народа се оказва най-мъдър и устойчив на превратностите в живота. Но както казахме, това народностно движение на Европейския ренесанс се е оглавявало от най-прогресивните и образовани хора на времето. Носител на миротворните им идеали за реформиране на обществото е до известна степен принц Хамлет, чийто колебания и преднамерена лудост са отражение на страданията и лутанията на творческата интелигенция на зараждащия се ренесанс. Притисната от феодалната и религиозна върхушка тя си е задавала въпроса – необходимо ли е да установяваме социални реформи и нов свят чрез кръвна революция или не? Как да продължим заветите на нашите предци, които искат възмездие за своята насилствена смърт? Как ще се установи справедливостта в този свят, ако просто се оставяме на човешките си чувства ? Имам право да отмъстя, но после до къде може да ме доведе това? И макар, да ни добре известно, че сред учениците на Исус Христос е имало зилоти – поддържници на силовите методи за преврат, реалният път на спасение остава посочен от силата на любовта, която се разпростря върху цялото човечество.И сред най-обикновените хора този път е най-достъпен и преодолим, чрез силата на духа и сърцето. Така в комедията “Укротяване на опърничавата.” ,смелата Катерина доказа способността си да бъде променена от заядлива и неудовлетворена от живота си жена в покорна и вярна съпруга. И всичко това чрез търпението и оптимизма на своя съпруг – един необразован на пръв поглед, но весел дребен феодал..Днес, чрез сътрудничеството на различни култури и цивилизации ролята на изкуството ства водеща пътеводна звезда за духовно освобождение на народите... И ако мнозина отчаяни хора на Запад и по света виждат края на света и някакъв месиански образ, то смея да твърдя, че онези, поели пътя на “чистите” катари от Лангедок имат способността да осъзнаят своята собствена уникалност и творчески път като строители на новия Световен Ренесанс на между културно сътрудничество в условията на световния мир.
Статията е публикувана във вестник "Родово имение", 2007г
Катари и темплиери - жертва на геноцид
неделя, 11 юли 2010 г.
четвъртък, 8 юли 2010 г.
Genesis
Битие
Очите нашепват молитва,
Дървеата мълвят слова
на песен тъжна, непозната –
забулена в тъга за неизвестността.
Издайнически стръкове трева
тревожно се споглеждат
и страхливо питат:
- Какво ли е това?
Къде сме сега?
Вятърът забързан залюля листа,
зашумя тревожно,сподавено
изхърка :
- Тайната остана неразкрита,
Разбрахте ли,това?
Човешкият род отлетя накъде?
На планетата Земя,
За да ни носи греха и да страда
в тъмнина от неизвестността
на своята съдба .
А ние само живеем с тази тъга
И не знаем защо е всичко това...
При тези слова цвеята
сбръчиха лица и кимнаха -
без радост...
А човекът се сви и зарея поглед
някъде далече ..
в несбъдната си мечта
Genesis
Тhe eyes as if whisper prayers,
The trees are murmuring words
of an unknown song of sadness –
veiled in a grief of uncertainty.
Blades of grass showing in secret,
look worryingly at each other,
and ask in fear:
“What’s that? Where are we now?
The wind lolled the leaves in a hurry,
made a uneasy noise, a choking groan:
“The secret was left unknown,
Have you understood?
Mankind flew away..
Do you know where? –
On the Earth to carry its sins there,
to suffer in darkness –
from its destiny uncertain.”
Hearing that conclusion,
the flowers withered their faces,
then nodded joyless heads.
And man closed himself ,
roving somewhere far away,
looking at its dream
that could not come true.
Очите нашепват молитва,
Дървеата мълвят слова
на песен тъжна, непозната –
забулена в тъга за неизвестността.
Издайнически стръкове трева
тревожно се споглеждат
и страхливо питат:
- Какво ли е това?
Къде сме сега?
Вятърът забързан залюля листа,
зашумя тревожно,сподавено
изхърка :
- Тайната остана неразкрита,
Разбрахте ли,това?
Човешкият род отлетя накъде?
На планетата Земя,
За да ни носи греха и да страда
в тъмнина от неизвестността
на своята съдба .
А ние само живеем с тази тъга
И не знаем защо е всичко това...
При тези слова цвеята
сбръчиха лица и кимнаха -
без радост...
А човекът се сви и зарея поглед
някъде далече ..
в несбъдната си мечта
Genesis
Тhe eyes as if whisper prayers,
The trees are murmuring words
of an unknown song of sadness –
veiled in a grief of uncertainty.
Blades of grass showing in secret,
look worryingly at each other,
and ask in fear:
“What’s that? Where are we now?
The wind lolled the leaves in a hurry,
made a uneasy noise, a choking groan:
“The secret was left unknown,
Have you understood?
Mankind flew away..
Do you know where? –
On the Earth to carry its sins there,
to suffer in darkness –
from its destiny uncertain.”
Hearing that conclusion,
the flowers withered their faces,
then nodded joyless heads.
And man closed himself ,
roving somewhere far away,
looking at its dream
that could not come true.
четвъртък, 1 юли 2010 г.
Вместо въведение (Instead of Preface)
Вместо въведение
Румяна Русева
Океанът на любовта
стихове
Rumyana Russeva
The Ocean of Love
Poetry
Предговор
Малкият поетичен сборник наречен “Океанът на Любовта” е предимно отнесен към нашето пътуване към първоначалната земя – първоначалната чистота на човешката душа, която се отклонява от своята еволюция към съвършенството и единството си със нейният Създател, за да търси път обратно към Него.
Стиховете са подредени в три раздела, които напомнят трите етапа на растеж – невинното детство, мигът на оскърбяване или подтискане на първоначалната невинност и страданието , а накрая появата на любовта до вечната младост.
Кръговрата на естествения живот е бил задушаван от счупените стъкла на студа, страха и жестокостта. Омагьосаната земя на объркването и хаоса трябва да бъде завладяна от искрена борба за щастие и хармония. Детските сърца могат да обърнат земята на възрастните в градината Едем, където човечеството намира своята невинност и първоначална същност. Пътя на истинската любов е отворен за нейното реализиране.
Preface
The little poetry book called “The Ocean of Love” is basically concerned with our travelling to the original land – that original purity of the human soul , before deviating from the original plan of its evolution to perfection and its unity with the Creator.
The poems have been arranged in three parts reminding the three stages of growth – innocent childhood, the moment of the hurt and downtrodden original innocence , then, the suffering and the appearance of love till the everlasting youth.
The circular movement of natural life has been suffocated by the broken glasses of cold, fear and cruelty. The magic land of confusion and chaos should be conquered by sincere strife for happiness and harmony. Children’s hearts can turn the world of adults into the garden of Eden, where mankind find its innocence and its original self. The path of true love is open to find its realization.
In conversation with the poet
Nikola Vapcarov
Past
What have you given me oh, past?
Some remnants, I don’t know what….-
a bare, shameless flesh of a whore –
a pathless sinner of wars?
Or you will stay for ever
in the pains of giving birth ,
but without any fruit –
as it is in the desert -
You will stay, I want to say ,
like a dried-up fig- tree –
a lonely one in the desert;
or you are to blame
and innocent as well,,
waiting for the Judgment.
What is your wisdom? –
For untruthful paths,
All veiled in secret,
expecting punishment
and vengeance?
No, I don’t want it!
I’d like you to have gone.
So, that I could be a fruit unripe
of an oak-tree with roots –
very powerful,.
And to breath air fresh –
renewed and purified
like children – innocent and pure –
little roses white..
To set off on a long quest,
streaming in the light of Truth
Минало
В разговор с Н. Вапцаров
Какво ми даде ти историйо? –
Не знам.- Една разголена,
безсрамна плът на грешница,
на блудница разпътна?
Или ще останеш вечно
в родилни мъки,
но без плод - като смокинята
в пустинята - изсъхнала самотна,
или виновна и невинна,
очакваща присъда?
!
Каква е твойта мъдрост? –
За пътища неверни,
забулени в тайна,
очакващи разплата?
Не искам я!
И тебе искам да те няма!
.
За да бъда само плод
неразцъфтял
на мощен дъб с корени ;
Да дишам въздух свеж,
пречистена и обновена
като децата - чисти и невинни…
истински цветя в градина.
Да тръгна на дълъг път,
облян в потоци светлина -
светлината на истината.
1991г
.
Раздяла
Стъпките затихват в падащи листа,
а те – в жълто пременени тъжно ми
шептят: "Есен е дошла"– ехото откликва,
повтаря мисълта: "Да,есен е дошла..."
Стъпките оттекват по паважа пуст,
а листата пъстри, стенат и шумолят,
тихо те се питат: "Къде ли са сега?"
По улица безлюдна вървя в самота,
питам се в тревога: „Къде ли е сега?”
а мисълта повтаря: „Там...
есен също е дошла!"
Стъпките самотин в улицата пуста
отговарят тъжно на тъжните листа:
"Да, там, където есен е дошла"
Румяна Русева
Океанът на любовта
стихове
Rumyana Russeva
The Ocean of Love
Poetry
Предговор
Малкият поетичен сборник наречен “Океанът на Любовта” е предимно отнесен към нашето пътуване към първоначалната земя – първоначалната чистота на човешката душа, която се отклонява от своята еволюция към съвършенството и единството си със нейният Създател, за да търси път обратно към Него.
Стиховете са подредени в три раздела, които напомнят трите етапа на растеж – невинното детство, мигът на оскърбяване или подтискане на първоначалната невинност и страданието , а накрая появата на любовта до вечната младост.
Кръговрата на естествения живот е бил задушаван от счупените стъкла на студа, страха и жестокостта. Омагьосаната земя на объркването и хаоса трябва да бъде завладяна от искрена борба за щастие и хармония. Детските сърца могат да обърнат земята на възрастните в градината Едем, където човечеството намира своята невинност и първоначална същност. Пътя на истинската любов е отворен за нейното реализиране.
Preface
The little poetry book called “The Ocean of Love” is basically concerned with our travelling to the original land – that original purity of the human soul , before deviating from the original plan of its evolution to perfection and its unity with the Creator.
The poems have been arranged in three parts reminding the three stages of growth – innocent childhood, the moment of the hurt and downtrodden original innocence , then, the suffering and the appearance of love till the everlasting youth.
The circular movement of natural life has been suffocated by the broken glasses of cold, fear and cruelty. The magic land of confusion and chaos should be conquered by sincere strife for happiness and harmony. Children’s hearts can turn the world of adults into the garden of Eden, where mankind find its innocence and its original self. The path of true love is open to find its realization.
In conversation with the poet
Nikola Vapcarov
Past
What have you given me oh, past?
Some remnants, I don’t know what….-
a bare, shameless flesh of a whore –
a pathless sinner of wars?
Or you will stay for ever
in the pains of giving birth ,
but without any fruit –
as it is in the desert -
You will stay, I want to say ,
like a dried-up fig- tree –
a lonely one in the desert;
or you are to blame
and innocent as well,,
waiting for the Judgment.
What is your wisdom? –
For untruthful paths,
All veiled in secret,
expecting punishment
and vengeance?
No, I don’t want it!
I’d like you to have gone.
So, that I could be a fruit unripe
of an oak-tree with roots –
very powerful,.
And to breath air fresh –
renewed and purified
like children – innocent and pure –
little roses white..
To set off on a long quest,
streaming in the light of Truth
Минало
В разговор с Н. Вапцаров
Какво ми даде ти историйо? –
Не знам.- Една разголена,
безсрамна плът на грешница,
на блудница разпътна?
Или ще останеш вечно
в родилни мъки,
но без плод - като смокинята
в пустинята - изсъхнала самотна,
или виновна и невинна,
очакваща присъда?
!
Каква е твойта мъдрост? –
За пътища неверни,
забулени в тайна,
очакващи разплата?
Не искам я!
И тебе искам да те няма!
.
За да бъда само плод
неразцъфтял
на мощен дъб с корени ;
Да дишам въздух свеж,
пречистена и обновена
като децата - чисти и невинни…
истински цветя в градина.
Да тръгна на дълъг път,
облян в потоци светлина -
светлината на истината.
1991г
.
Раздяла
Стъпките затихват в падащи листа,
а те – в жълто пременени тъжно ми
шептят: "Есен е дошла"– ехото откликва,
повтаря мисълта: "Да,есен е дошла..."
Стъпките оттекват по паважа пуст,
а листата пъстри, стенат и шумолят,
тихо те се питат: "Къде ли са сега?"
По улица безлюдна вървя в самота,
питам се в тревога: „Къде ли е сега?”
а мисълта повтаря: „Там...
есен също е дошла!"
Стъпките самотин в улицата пуста
отговарят тъжно на тъжните листа:
"Да, там, където есен е дошла"
сряда, 9 юни 2010 г.
Децата говорят (с Кони Талбот)
Бездомните деца
В този мрачен ден Витоша е
тъй сурова – изгубила лика си
в сивите дантели на плащ огромен...
Покровът на смъртта протяга
пипала към планината
потънала в пушек и мъгла.
Но тя не плаче, нито спи,
а гледа в тъмнината
към бездомните деца.
Осъсани и гладни без храна
и без подслон бедните деца
от улица “Заслон” ни гледат
с печал и протягат длан
за късче хляб или петаче
често крадени от тук и там....
Хлапакът “Хък” го няма вече,
а вместо него бездомник нов
от крайните квартали ни посреща –
И отново се явява тъжен,
бледен детски лик –
съдия на възрастни.
То търси майка си навред –
заглежда се в екрана –
жената весела, засмяна -
красива като манекен,
усмихва се чаровно –
поне с усмивката да сгрее
сърцето малко и самотно.
И как в този свят на хиляди сираци –
останали без никакъв подслон
ще се справим с алкохолизма,
или глада, при който майките
задиряни намират някой воайор...
Задават ми въпрос децата
и вдишват те лепило -
та какво да имат друго,
освен живот без радост и мечти...?
И кой да ги наглежда
толкоз много малки – дори
Небесната съдба скърби,
и търси своя пристан
в човека звезден.
2008
Нина
- Как се казваш, малко
момиченце?
- Нина.
- Хубаво име. –
Повеждам разговор
с чипоносата кукла,
целувам пълните бузки
и се вглеждам
в засмените сини очи ..
А детето бръчи носле
обляно
в малки луни
и ми маха с ръчица –
Отваря се приказно царство :
то грабва детето засмяно,
увлича го в приказки чудни...
И светът засиява :
“Красив и вълшебен е!" –
си казва детето щастливо
и потъва в съня на небето.
В забрава душата лети –
под звездния купол
към далечните малки луни
1991 г.
Victory
Rumyana Russeva
I never knew your secret love,
I never feared my steepy path,
I was blind for their cruel heart,
that put me in oblivion ,
in a room so dark.
But I dreamt of the carriage
magic that would take me
in the unknown land of sunny
wonders - wonders of the fun
made by little dwarfs and clowns,
dancing, smiling at the sun.
Превод
Победа
Не бях узнала любовта ти - тайна,
но бeз страх от стръмната пътека,
бях сляпа за сърцето им жестоко,
и потънах в забвение притворно,
прокудена в стаята на мрака..
И сънувах аз вълшебна колесница
как ме взима в неизвестната земя
на слънчевите чудеса -
смешни чудеса на малките джуджета
и клоуните в танц с усмихнати лица -
усмихнати на слънцето в чудната земя.
В този мрачен ден Витоша е
тъй сурова – изгубила лика си
в сивите дантели на плащ огромен...
Покровът на смъртта протяга
пипала към планината
потънала в пушек и мъгла.
Но тя не плаче, нито спи,
а гледа в тъмнината
към бездомните деца.
Осъсани и гладни без храна
и без подслон бедните деца
от улица “Заслон” ни гледат
с печал и протягат длан
за късче хляб или петаче
често крадени от тук и там....
Хлапакът “Хък” го няма вече,
а вместо него бездомник нов
от крайните квартали ни посреща –
И отново се явява тъжен,
бледен детски лик –
съдия на възрастни.
То търси майка си навред –
заглежда се в екрана –
жената весела, засмяна -
красива като манекен,
усмихва се чаровно –
поне с усмивката да сгрее
сърцето малко и самотно.
И как в този свят на хиляди сираци –
останали без никакъв подслон
ще се справим с алкохолизма,
или глада, при който майките
задиряни намират някой воайор...
Задават ми въпрос децата
и вдишват те лепило -
та какво да имат друго,
освен живот без радост и мечти...?
И кой да ги наглежда
толкоз много малки – дори
Небесната съдба скърби,
и търси своя пристан
в човека звезден.
2008
Нина
- Как се казваш, малко
момиченце?
- Нина.
- Хубаво име. –
Повеждам разговор
с чипоносата кукла,
целувам пълните бузки
и се вглеждам
в засмените сини очи ..
А детето бръчи носле
обляно
в малки луни
и ми маха с ръчица –
Отваря се приказно царство :
то грабва детето засмяно,
увлича го в приказки чудни...
И светът засиява :
“Красив и вълшебен е!" –
си казва детето щастливо
и потъва в съня на небето.
В забрава душата лети –
под звездния купол
към далечните малки луни
1991 г.
Victory
Rumyana Russeva
I never knew your secret love,
I never feared my steepy path,
I was blind for their cruel heart,
that put me in oblivion ,
in a room so dark.
But I dreamt of the carriage
magic that would take me
in the unknown land of sunny
wonders - wonders of the fun
made by little dwarfs and clowns,
dancing, smiling at the sun.
Превод
Победа
Не бях узнала любовта ти - тайна,
но бeз страх от стръмната пътека,
бях сляпа за сърцето им жестоко,
и потънах в забвение притворно,
прокудена в стаята на мрака..
И сънувах аз вълшебна колесница
как ме взима в неизвестната земя
на слънчевите чудеса -
смешни чудеса на малките джуджета
и клоуните в танц с усмихнати лица -
усмихнати на слънцето в чудната земя.
Надежда
Надежда
Безмерна пустиня
в нищета,
мрак и пустош ме обземат
в самотата на нощта
Без теб .....
Теб те няма.....
Усмивка бледа на звезда
потъна
нейде в небето сиво.
Ухилена луна....
злобно се изсмя
Птица полетяла ...
без крила ...
Мираж – без любов.....
Самотната душа тъжно
плачеше в нощта.
- Какво да правим?
- Не чу ли смеха на
поредната вълна
в морето бурно?
О, не... едва ли ще умра...
А,а...радостта
не ще ме изостави,
вече с крила
литна бяла птица –
утринна зора засмя се,
засия –
Зората ме събуди в съня –
литнах волна –
благодарна в любовта.
2008 г.
Отчаяние
В живота ни
безличен и суров,
без сила
и истинска любов,
ни плаши красотата,
а душата ни
потънала в плесен,
притисната
от пътя тесен,
нарекли го дори
и лесен,
се трупат скърби
и тегоби.
Надянали сме
маските в образа
на тривиалността ,
и се движим –
живи пешки
по eдна повърхност,
в объркана
забрава на духа,
предварително
обречен в смъртта,
безропотно
приели я като съдба.
Къде си вяра в мен,
в другия
и лъч в нощта,
когато дебне ни
страхът,
да не останем
в самота?
Къде си Ти,
когато съм
отчаяна,
забравила света
и готова да умра?
О, ето те - могъщ,
сйяен, търпелив !
Дъхът ми спря
и сърцето ми
заби...
Внезапна сила
ме избави
от тежестта
на мрака
в душата ми -
Теб те има – значи
съществувам
в безкрайността
и никой не ще може вече
да ми отнеме любовта.
2008 г.
вторник, 8 юни 2010 г.
През замъгления прозорец (приказки)
Малката русалка
Тъжната русалка
В диалог с Ханс Кристиян Андерсен
От окена на дома,
където ме прегръща красотата,
излязох босонога,няма и сама,
с ръце протегнати към любовта.
А под мене счупени стъкла,
нозете силно разранили,
остри , парещи,кървящи рани
на безнадежността
в свят нерадостен без...
принцове и без принцеси,
залутани деца по тъжната
земя...тъгува тя в скръбта
по своите чеда без даровете
царски, обвити в красота.
Из "Oкеанът на любовта", 2009
Оловният войник
Пролетен букет
Нарциси
Ярко светещи в полето,
с поглед весел
ме даряват
жълти нарциси и ето,
сякаш ми нашепват нихо.
-Ела и погледни.
Щастлива ти бъди!
Всичките цветя вземи -
очакват те засмени
обич да дадат.
И протегнала ръка,
с длан отворена поемам
аромата на деня,
когато с радост
ще дарят любимия
или приятел...
И питат ме отново те:
-Имаш ли си ти другар
или самотата ти тежи?
А после ми намигат:
-Ела при нас
и всичко разкажи.
Пролет - Антонио Вивалди
Бяла роза
Облечена съм
в бяло.
Ще дойда
като бяла роза
в нощта,
окъпана
в чистота...
И любовта ми
като магия
ще разтвори
своите крила.
Обличай ме с любовта си!
Душата ми жадува
за твоите слова:
“Обичам те!”
Снежнобяла роза
ще съм за теб
завинаги...
О, мили мой,
аз търся
твойто рамо...
Да приседнем тук,
смълчани
в тишината на брега;
И нашата любов
прегръща
изгряваща луна -
Това съм аз –
една звезда,
а ти си онзи лъч
прекрасен,
запалил любовта.
Обличай ме с нежността си!
Песента
на твоята цигулка
гали ми слуха
и трепвам
като чучулига морна,
сгушена в нощта.
Но жарта
в сърцето ми напира
и огънят
не спира да пламти;
С надежда
и копнеж
разкривам
изваяния образ
да блести
от красотата
на творението ти...
- А това съм аз –
облечена
в аромата
на цветята,
обгърнали ме
с топлина.
Снежнобяла роза
даряваш ми сега,
уханието
да събирам в пъпка
и разтворила
цвета си,
да те даря
с любовта си.
2008 г.
Ярко светещи в полето,
с поглед весел
ме даряват
жълти нарциси и ето,
сякаш ми нашепват нихо.
-Ела и погледни.
Щастлива ти бъди!
Всичките цветя вземи -
очакват те засмени
обич да дадат.
И протегнала ръка,
с длан отворена поемам
аромата на деня,
когато с радост
ще дарят любимия
или приятел...
И питат ме отново те:
-Имаш ли си ти другар
или самотата ти тежи?
А после ми намигат:
-Ела при нас
и всичко разкажи.
Пролет - Антонио Вивалди
Бяла роза
Облечена съм
в бяло.
Ще дойда
като бяла роза
в нощта,
окъпана
в чистота...
И любовта ми
като магия
ще разтвори
своите крила.
Обличай ме с любовта си!
Душата ми жадува
за твоите слова:
“Обичам те!”
Снежнобяла роза
ще съм за теб
завинаги...
О, мили мой,
аз търся
твойто рамо...
Да приседнем тук,
смълчани
в тишината на брега;
И нашата любов
прегръща
изгряваща луна -
Това съм аз –
една звезда,
а ти си онзи лъч
прекрасен,
запалил любовта.
Обличай ме с нежността си!
Песента
на твоята цигулка
гали ми слуха
и трепвам
като чучулига морна,
сгушена в нощта.
Но жарта
в сърцето ми напира
и огънят
не спира да пламти;
С надежда
и копнеж
разкривам
изваяния образ
да блести
от красотата
на творението ти...
- А това съм аз –
облечена
в аромата
на цветята,
обгърнали ме
с топлина.
Снежнобяла роза
даряваш ми сега,
уханието
да събирам в пъпка
и разтворила
цвета си,
да те даря
с любовта си.
2008 г.
понеделник, 7 юни 2010 г.
Далече ( с Леонард Кохен)
Далече
В този свят на неизвестни
далече от живота на духа,
объркани мечти, дела в смут
понесоха се на война със
сиянието на дъгата озарена
от небесната съдба...
Там далече, някъде в нощта
на живот объркан от греха
пътува моята душа сиротна,
сама.- тя броди сред океана
на смъртта и вика ме безспир:
=Къде си ти? Изгубих се, ела!
Вик злокобен се понесе,
Измъкнаха се твари бедни
в нищета, за да заглушат гласа
на моята душа....и те шептят:
- Тук няма никой!
Всички сме в калта тръгнали
на пиршеството на смъртта...
Прониза ме студът и сърцето
ми замря...останала без сили ,
без лъча сведох аз глава,
но със затворени очи започнах
да броя: едно, две, три...
докато изгрее светлина...
Спусната дъга от небесната съдба
ми постла пътека в нощта...
В сияйна нощ без страх от самота
Тръгнах сам сама в света,
Търсех да открия своята душа...
Там в далечината възглас долетя:
- Чакам те,ела!
Очаквах таз война да спре.
Очаквах светлина след дълга битка
на победа–животът победил страха!
По пътката постлана
на небесната съдба
две сърца събрани с вълнение
откриха
единството на своята душа...
2008
Жената Индиго
Не зная защо се родих
и.....какво ме доведе
на тази земя,
където не видях
ни дом ,
ни ласка...
или топлина?
Съвсем сама останах –
да търся
и намирам ответи,
мъдри като вековете,
на безкрайните въпроси
за истината, любовта..
И тръгнах.
По пътя на Мъдростта
аз тръгнах ,
все още непробудена...
И се спънах ...
Но болката донесе
светлина,
сърцето ми пое
виделина.
И аз разбрах...
Всеки грях довежда
до смъртта ,
а тя дебне - октопод
с пипала протегнати,
към хубостта
и невинността.
А те са безащитни
във света
на мразна зима –
свят на празнота..
Студът довежда
до смъртта
и ставаме човеци
нови,
само с откуп
от греха.
Да бъде ден –
ден на пролетгта
чрез преданост синовна –
към майката – земя
и към родители –
строители
в духа на любовта..
Безмерна радост
ни дарява вечността,
а тя ни води
все в светлина
да търсим връзка
със света;
да се родим
наново в Любовта.
2008
Ответ (с Нийл Седака)
Ти си едно чудо за мен, една роза, най-сладкото нещо, което може да бъде...(Нийл Седака)
Ответ
Спъна се в мрака
и плахо попита :
-Кой си ти?
Един непознат
глухо
промълви :
-Чаках те в тишината..
А тя на свой ред въздъхна
и в унес пак запита:
- Ти ли си оня, който чаках
или си просто сън,
где приспивам
и крия самотата?
И не дочакала ответ
сълзи протекоха
по бузите нежни
и тя заплака...кротко ,
без вик и без страдание....
-Аз също чакам в тишината...
Ти ли си? Или някой друг,
промъкнал се в мрака
без сърце и без душа ...
Тогава той отвърна ù:
-Ами познай, идвам отдалече
и съм потен, уморен,
а сърцето и душата
са залети
в облак прашен,сив
и съм тук да кажа тез слова:
-Дай ми нож или книжал,
за да го забия в плътта
и така ще реша моята съдба –
дали да бъда твой
или пътник от света.....
2008
Ответ
Спъна се в мрака
и плахо попита :
-Кой си ти?
Един непознат
глухо
промълви :
-Чаках те в тишината..
А тя на свой ред въздъхна
и в унес пак запита:
- Ти ли си оня, който чаках
или си просто сън,
где приспивам
и крия самотата?
И не дочакала ответ
сълзи протекоха
по бузите нежни
и тя заплака...кротко ,
без вик и без страдание....
-Аз също чакам в тишината...
Ти ли си? Или някой друг,
промъкнал се в мрака
без сърце и без душа ...
Тогава той отвърна ù:
-Ами познай, идвам отдалече
и съм потен, уморен,
а сърцето и душата
са залети
в облак прашен,сив
и съм тук да кажа тез слова:
-Дай ми нож или книжал,
за да го забия в плътта
и така ще реша моята съдба –
дали да бъда твой
или пътник от света.....
2008
Младостта е вечна ( с Мадам Бътерфлай)
Китайската опера в Шанхай
(Дворецът на вечната младост)
Младостта е вечна
Застанала пред него,
сърцето ми замира
и умът ми спира от вълнение,
и като птичка пърхаща с крила
искам да летя , летя..
Зная младостта е вечна
и винаги ще бъде с мен
щом в сърцето блика песен.
Мечтите ми са ярки,
а полета висок,
и духът ми морен
вика с пълен глас:
-Не мога повече,
не искам в този час
да бъда в капана
на неизвестността -
там страстта ме плаши
поробена в страха..
И останах с поглед
вперен
към звездите,
без теб в тишината,
ала с мечта една –
да се срещнем в Любовта,
като истински съпрузи
отдадени на Вечността.
Казват, "Ще си отиде той,
друг ще дойде може би"...
Но знакът на съдбата остава
Нейде горе, записан в небесата.
А Господарят в Любовта,
отсякъл е : " Един те чака,
но кой ще бъде той
съдът кармичен ще разкрие,
щом делата ти открие.."
Платили ли сме с дела
достойни?
Готово ли е
нашето сърце
да приеме годеника
в тези светове?
И ето, аз го чакам
да се върне,
зная, че не съм сама..
И как бих могла, когато
в бурята съм с Приятел,
Възлюбеният Господар
на Вечността.
Той дава ми надежда,
освобождава ме
от чувство за вина
и от окови на страха.
Дава свобода как да избера,
как да стигна щастието,
в безкрайната космическа игра...
2008 г.
Запален факел ( Любовна лирика)
Чаках те да бъдеш с мен
Да,чаках те...
да бъдеш с мен,
И там под небето
политам
към твоя безкрай.
И ти мила моя
зовеш ме,
където денят е
омаен -
И светъл лъчът ми
любовен
продира тъмата –
тъмата
създала ни двама
да търсим ний вечно,
вечно
да търсим душата;
А сърцето ни вика
до болка
«Тръгваме заедно!»
Просторът обгръща
телата,
в летеж на духа ни,
волен и морен
в мига ни любовен –
в любовния полет
дарил красотата;
И ето, с нова искра
на единство и радост –
радост безбрежна
залива душата –
залива
духът ми мечтата –
мечта за безкрайната
нежност...
Светли лъчи ,
ефирни лъчи
засияха в нощта;
Звезди заблестяха
игриво -
сред светлината
огряла сърцата.
Прегърна ни в полет –
в полет
безмерен звездата.....
Там, където аз те чаках
2008 г.
Запален факел
Аз бих нарекла
запаления факел
в Любовта,
че е една искрица
на божествената сила,
която води ни
към вечността,
И никога не ще
загасне тя
в двете влюбени сърца,
които цял живот
се търсят
надскочили страха
от самотата...
Защото самотата
илюзорна е
и убива Любовта,
А ние сме единствено
частици малки
от безкрайността.
Самотата е предвестник
на раздели във света,
а разделите са породени
от самотната душа,
потънала в сивотата
на деня ,
изгубена в мрака
на студа ...
Замъкът на Любова е
с двери златни,
отворени
към висшата душа.
Той ехти от радостта
в нашите сърца.
Отваря пътя в светлина
към мечатата ни
да носим факела
на Верността,
и спомена за топлината,
промъкнала се в душата,
за да ни събуди от съня,
да ни направи
човешки същества...
2008 г.
Да,чаках те...
да бъдеш с мен,
И там под небето
политам
към твоя безкрай.
И ти мила моя
зовеш ме,
където денят е
омаен -
И светъл лъчът ми
любовен
продира тъмата –
тъмата
създала ни двама
да търсим ний вечно,
вечно
да търсим душата;
А сърцето ни вика
до болка
«Тръгваме заедно!»
Просторът обгръща
телата,
в летеж на духа ни,
волен и морен
в мига ни любовен –
в любовния полет
дарил красотата;
И ето, с нова искра
на единство и радост –
радост безбрежна
залива душата –
залива
духът ми мечтата –
мечта за безкрайната
нежност...
Светли лъчи ,
ефирни лъчи
засияха в нощта;
Звезди заблестяха
игриво -
сред светлината
огряла сърцата.
Прегърна ни в полет –
в полет
безмерен звездата.....
Там, където аз те чаках
2008 г.
Запален факел
Аз бих нарекла
запаления факел
в Любовта,
че е една искрица
на божествената сила,
която води ни
към вечността,
И никога не ще
загасне тя
в двете влюбени сърца,
които цял живот
се търсят
надскочили страха
от самотата...
Защото самотата
илюзорна е
и убива Любовта,
А ние сме единствено
частици малки
от безкрайността.
Самотата е предвестник
на раздели във света,
а разделите са породени
от самотната душа,
потънала в сивотата
на деня ,
изгубена в мрака
на студа ...
Замъкът на Любова е
с двери златни,
отворени
към висшата душа.
Той ехти от радостта
в нашите сърца.
Отваря пътя в светлина
към мечатата ни
да носим факела
на Верността,
и спомена за топлината,
промъкнала се в душата,
за да ни събуди от съня,
да ни направи
човешки същества...
2008 г.
неделя, 6 юни 2010 г.
Безкрайна любов
Вино
В памет на Рабиндранат Тагор
Знаеш ли какво е "махуа"?
Името на миризливо цвете
в Индия...
От него правят
силно вино,
което ни опива
със любов всемирна -
и всичко е така красиво,
чисто,живо, нежно
като вечността...
Любовта е сила
и очакване в безкрая
да се срещна с теб -
дори насън.
И когато идваш
зная, че ме чакаш там -
и аз ще дойда...
Вярвай в това.
Премина ли
отвъд смъртта,
ще разбера къде си...
В моята мечта те виждам -
очакваш ме, нали? -
Без тебе ще умра!
Но вярвам -
животът продължава
във всемира,
прегъртал ни душите
слети в любовта...
Моята мечта виждам
в малко цвете -
Зове се "махуа"...
2008
Море от сълзи
Бягаща кошута
В свят на лудости,величия,
ловци на жертви
тръгнаха с "приличие"
да всяват грозното
в живота -
усмихнати лица,
подпухнали
от нощната игра
ни гледат от екрана
на омагьосания замък
на студа...
Предизвикателни тели,
устни ярки пият вино
в самота
и се целуват със смъртта.
От замъка на пустотата,
где очите замъглени
ни гледат с тъмни очила
побягнах аз зашеметена
и съвсем сама.
Бягаща кошута по вълните
със сетни сили се добра
до бушуващия океан -
страшно виещ и тревожен -
като истински баща -
пратеник на вечността.
Бягаща кошута по вълните
със сетни сили се добра..
И океанът силно я прегърна
като нежна майка в нощта.
2008
Сълзи
Безброй неизплакани
сълзи –
сълзите
в човешките сърца
се сбраха
в моята душа
и тя се сгърчи в скръб
и неизказана тъга.
Мъката напира
и сърцето ми тежи,
а в двете ми очи
се сбират
неизплакани сълзи.
Но те се стичат бавно,
бавно
и струйки капят
по лицето.
Проговарям тихо
и словата ми се чуват
в нощта едвам:
-Не мога повече
да гледам
тъжните очи
на детските души....
Една сълза
самотна се стече
по лицето
на самотника,
протегнал си дланта :
-Дайте ми петаче –
глас помоли ме
в нощта.
Нежност
ме обгърна цяля
и една
надежда
прогони ми страха,
а в очи ми засия
утринна звезда.
Топлината на лъча
освети студа -
а звездата ми
изгря – разтвори се
в човешките сърца.
Бедняк прокуден
далече от дома
ми се усмихна плахо,
плахо с тъга...
Тогава
ме погледна ти
и внезапен порив ме заля
да те прегърна
и да видя
Любовта ти към света.
2008 г.
Поглед към замъгления прозорец
Изход
В диалог с Пейо Яворов
Отнийде изход в тунела
тъмен,
по който все вървя -
тунел, навявавщ хлад
и самота -
дълбок и мрачен,
без светлина
и без надежда ...
Къде ли води? -
може би към бездната
на неизвестността?
Душата ми се моли
да изгрее светлина,
ала напразно
моли се душата,
залутана, сама,
изсъхнала и почерняла,
тя страда в самота...
Отнийде изход - няма
светлина
за моята душа -
да чуе неин зов -
страдаща, съвсем
сама останала -
Къде отива тя ...?
В бъздната дълбока,
във вечна тъмнина?
Без радост,
в тъга да чака тя,
в томление,
копнеж
да дойде светлина -
Привлечена от нейн зов -
отчаян и плачевен,
да дойде помощта -
към радостта
и любовта
по пътя в тунела,
където все вървя...
1991
Лунният град
Срещу тъмния фон на небето,
на сивия фон на града
със жълтите къщи,
с опустелия парк и квартал,
се движат студено искрящи луни.
Потоци лъчи,от бели очи -
безумно вперени в мрака,
рояк от коли, които неспирно
вървят в тревога...
Върволица по дългия път.
Накъде ли отиват? - Лъчите,
разсичащи мрака,сякаш
говорят за Страшния съд.
Спирачка изскърцва,
забавя се ход -
отново съмнение -
колата се спира:
объркан е пътят - завива
обратно и потегля в кръг.
В кръг омагьосан,
една от колите потегля...
под небесния свад,
по дългия път,
към Страшния съд.
1991
Опиум
Този дом, в който идвам сега,
този дом – простете за мен е ...
чужда земя, по която крача сам,
изморен от самота –
търся да избягам - позна ли ме?
Ще дойдеш ли сега - за мене
няма радост, нито светлина,
а единствено тъга и плач
на тъжната душа блуждаеща в мрака....
Без светлина....потъвам пак и ...
със скръб в болното сърце,
раздиращо се в бледите нюанси
на нощта ...затъвам в пепелта на
огън страшен, всепроникващ,
искам да умра ... дали ще издържа?
Дайте цяр злокобен, да убия моята
изстрадала душа и да забравя миг
тревожен , прогонил ми съня ...
Дайте цяр злокобен да се опия
до забрава и дочуя птича песен
в тишината, вятър да свисти в клонака.
2008
Когато розите отново зацъфтят
Изпълнение на Уилко - Когато розите отново зацъфтят
Битие
Очите нашепват молитва,
дърветата мълвят слова
на песен тъжна,
непозната - забулена
в тъга
за неизвестността
по нашата земя.
Издайнически стръкове трева
тревожно се споглеждат.
И страхливо питат:
-Какво ли е това?
Къде ли сме сега?
Вятърът забързан залюля листа,
зашумя тревожно,
сподавено изхърка:
-Тайната остана неразкрита...
Норазбрахме,че е денс
денят на нова светлина.
Човешкият род отлетя.
Накъде? - Там,
на планетата Земя,
за да ни носи греха,
и да страда в тъмнина,
оплакал своята съдба.
А ние живеем и плачем
с тази тъга, без да знаем
защо е всичко това...
И дочули тез слова,
цветята сбръчиха лица
и кимнаха без радост.
А човекът
в безмълвие се сви
и зарея поглед надалече...
Замисли се въздъхна
и отправи взор нагоре -
видя отново своята мечта...
И луд копнеж го залюла
на всеки да върне радостта.
1991
Нарциси
Ярко светещи в полета,
с поглед весел ме даряват
жълти нарциси и ето,
сякаш ми нашепват тихо:
-Ела и погледни.
Щастлива ти бъди!
Всичките цветя вземи -
очакват те засмени
обич да дадат.
И протегнала ръка,
с длан отворена поемам
аромата на деня,
когато с родаст
ще дарят любимия
или приятел...
И питат ме отново те:
-имаш ли си ти другар
или самотата ти тежи?
А после пи намигат:
-Ела при нас
и всичко разкажи.
Вечност
Обичате ли рози?
Те излъчват аромат омаен,
с багри,форми всеотдайно...
И носят радост, красота -
не искат нищо от света...
Родени са да носят любовта,
в мълчание, с безкрайна доброта.
И дружолюбва те мълвят:
-Вдъхнете моя аромат!
И махат нежно с главички.
Почниняват се на пролетта,
лятото и есента - те са тези,
които носят красотата
в любовта.
И не искат нищо от света...
2007
Къде е любовта?
Открих ли любовта –
не зная,
или мъка ме заля
щом разбрах,
че излюзия поредна
ме превърна във върба –
Плачеща и тъжна,
склонила вейки
над реката,
замечтана над водата
сипе сълзи
и тъгува в самотата –
на поредното вълнение,
довело я
до опиянение ...
в лъжа и разделение.
Кой ù вля греховна сила?
Дъбът ли стволест
или явор високомерен?
И сред храстите зелени,
сгушени врабци
плачевно пеят...
А гората останала
без веселба
им припява тихо
и поклаща тъжно
своите листа.
2007
Океанът на любовта (лирически размисли)
Нина
- Как се казваш, малко
момиченце?
- Нина.
- Хубаво име. –
Повеждам разговор
с чипоносата кукла,
целувам пълните бузки
и се вглеждам
в засмените сини очи ..
А детето бръчи носле
обляно
в малки луни
и ми маха с ръчица –
Отваря се приказно царство :
то грабва детето засмяно,
увлича го в приказки чудни...
И светът засиява :
“Красив и вълшебен е!" –
си казва детето щастливо
и потъва в съня на небето.
В забрава душата лети –
под звездния купол
към далечните малки луни
1991 г.
Отчаяние
В живота ни
безличен и суров,
без сила
и истинска любов,
ни плаши красотата,
а душата ни
потънала в плесен,
притисната
от пътя тесен,
нарекли го дори
и лесен,
се трупат скърби
и тегоби.
Надянали сме
маските в образа
на тривиалността ,
и се движим –
живи пешки
по eдна повърхност,
в объркана
забрава на духа,
предварително
обречен в смъртта,
безропотно
приели я като съдба.
Къде си вяра в мен,
в другия
и лъч в нощта,
когато дебне ни
страхът,
да не останем
в самота?
Къде си Ти,
когато съм
отчаяна,
забравила света
и готова да умра?
О, ето те - могъщ,
сйяен, търпелив !
Дъхът ми спря
и сърцето ми
заби...
Внезапна сила
ме избави
от тежестта
на мрака
в душата ми -
Теб те има – значи
съществувам
в безкрайността
и никой не ще може вече
да ми отнеме любовта.
2008 г.
Бездомните деца
В този мрачен ден Витоша е
тъй сурова – изгубила лика си
в сивите дантели на плащ огромен...
Покровът на смъртта протяга
пипала към планината
потънала в пушек и мъгла.
Но тя не плаче, нито спи,
а гледа в тъмнината
към бездомните деца.
Осъсани и гладни без храна
и без подслон бедните деца
от улица “Заслон” ни гледат
с печал и протягат длан
за късче хляб или петаче
често крадени от тук и там....
Хлапакът “Хък” го няма вече,
а вместо него бездомник нов
от крайните квартали ни посреща –
И отново се явява тъжен,
бледен детски лик –
съдия на възрастни.
То търси майка си навред –
заглежда се в екрана –
жената весела, засмяна -
красива като манекен,
усмихва се чаровно –
поне с усмивката да сгрее
сърцето малко и самотно.
И как в този свят на хиляди сираци –
останали без никакъв подслон
ще се справим с алкохолизма,
или глада, при който майките
задиряни намират някой воайор...
Задават ми въпрос децата
и вдишват те лепило -
та какво да имат друго,
освен живот без радост и мечти...?
И кой да ги наглежда
толкоз много малки – дори
Небесната съдба скърби,
и търси своя пристан
в човека звезден.
2008
- Как се казваш, малко
момиченце?
- Нина.
- Хубаво име. –
Повеждам разговор
с чипоносата кукла,
целувам пълните бузки
и се вглеждам
в засмените сини очи ..
А детето бръчи носле
обляно
в малки луни
и ми маха с ръчица –
Отваря се приказно царство :
то грабва детето засмяно,
увлича го в приказки чудни...
И светът засиява :
“Красив и вълшебен е!" –
си казва детето щастливо
и потъва в съня на небето.
В забрава душата лети –
под звездния купол
към далечните малки луни
1991 г.
Отчаяние
В живота ни
безличен и суров,
без сила
и истинска любов,
ни плаши красотата,
а душата ни
потънала в плесен,
притисната
от пътя тесен,
нарекли го дори
и лесен,
се трупат скърби
и тегоби.
Надянали сме
маските в образа
на тривиалността ,
и се движим –
живи пешки
по eдна повърхност,
в объркана
забрава на духа,
предварително
обречен в смъртта,
безропотно
приели я като съдба.
Къде си вяра в мен,
в другия
и лъч в нощта,
когато дебне ни
страхът,
да не останем
в самота?
Къде си Ти,
когато съм
отчаяна,
забравила света
и готова да умра?
О, ето те - могъщ,
сйяен, търпелив !
Дъхът ми спря
и сърцето ми
заби...
Внезапна сила
ме избави
от тежестта
на мрака
в душата ми -
Теб те има – значи
съществувам
в безкрайността
и никой не ще може вече
да ми отнеме любовта.
2008 г.
Бездомните деца
В този мрачен ден Витоша е
тъй сурова – изгубила лика си
в сивите дантели на плащ огромен...
Покровът на смъртта протяга
пипала към планината
потънала в пушек и мъгла.
Но тя не плаче, нито спи,
а гледа в тъмнината
към бездомните деца.
Осъсани и гладни без храна
и без подслон бедните деца
от улица “Заслон” ни гледат
с печал и протягат длан
за късче хляб или петаче
често крадени от тук и там....
Хлапакът “Хък” го няма вече,
а вместо него бездомник нов
от крайните квартали ни посреща –
И отново се явява тъжен,
бледен детски лик –
съдия на възрастни.
То търси майка си навред –
заглежда се в екрана –
жената весела, засмяна -
красива като манекен,
усмихва се чаровно –
поне с усмивката да сгрее
сърцето малко и самотно.
И как в този свят на хиляди сираци –
останали без никакъв подслон
ще се справим с алкохолизма,
или глада, при който майките
задиряни намират някой воайор...
Задават ми въпрос децата
и вдишват те лепило -
та какво да имат друго,
освен живот без радост и мечти...?
И кой да ги наглежда
толкоз много малки – дори
Небесната съдба скърби,
и търси своя пристан
в човека звезден.
2008
Абонамент за:
Публикации (Atom)