неделя, 19 септември 2010 г.
Белият кон
Белият кон
Говорят, че пристигнал Конник бял,
за да спаси света от голямата печал,
попарила душите на всеки
прегърнал ножа на смъртта –
А той е бляскав до полуда –
героят на войната – в душата,
между мъжа и жената,
в света срещу братя...
Гонят се и се разбиват страсти
и неволи, грижи илюзорни...
– Как изглежда този конник? –
питаха онези, дочули мълвата
и бързаха натам ...
към тълпата, строена в редици
в очакване безмислено и непотребно ...
Те не знаеха, че конник бял
нямаше да дойде без Човека,
запалил факела на свободата,
и без победен звън, предизвестил
бурята на светлината;
В огнени вълни изгарящи тъмата,
сноп лъчи запалиха пожара на греха,
кръвта на тъмнината...
Огнени искри внезапно засвистяха.
Преливащи вълни на красотата,
осветиха небосвода –- жар птица
закрещя :” Сега! Сега!”,
подела песен вечна,
пролетна омайя в безкрая.
2008
Черният кон
Черният кон
Един ездач забулен в черно
ме погледна мигновено ...в сън,
развихри кон и изчезна
в тълпата,
опиянена в тъмата
на отчуждение и разделение...
Стреснах се в съня си
и болката на самотата
като змия се сви, замря...
в сърцето. – И непознало
радостта
да люби и трепти
то замлъкна,
престана сякаш да тупти,
безсилно да лети...
Но ето, все пак прелетя мечта
над мен за новата земя –
мечти от пърхащи крила,
полетели в светлина,
отмиха ми страха...
Буйната река на любовта –
огънят на пролетта,
на вълни се стели след ездача,
тъмен и суров...потъпкал я
във вековете,
сринал я в пепелта...
И все пак, път си тя проправя,
и освобождава
вси ни, страдащи от този гнет
на злоба, ревност и тъга,
пречиства ни
от зимата на старостта.
И ще спре вековната вражда
между сина и дъщерята
на майката – земя,
разтворила
сърце към лазурни небеса.
А пепелта ù ще погълне
омразата и низостта...
2008
Пробуждане
Из цикъла Eдинство
Пробуждане
Нощта слиза бавно
и обгръща в тъмен купол
своите чеда – звезди,
луна искрящи в мрака
разпръскват
светлина любовна
от лоното на вечността...
Космическо сияние
на нежна красота
загатната в тъма,
облива ни
и носи в съня
послания
от древността...
Къде сте вий чеда
на космическия къговрат –
звезди, луна,
видения в нощта
и слънце на деня,
препускащи така сияйни,
и очакващи промяна
от вашта светлина?
Сънища в нощта,
видения в деня,
събудили човешката
душа към порив;
Зов за красота,
полет на крила,
порещи студа и мрака
на безнадежността...
Приказки от светлина,
ни даряват
с топли слънчеви мечти.
И обляна в светлина
спящата душа събуди се,
Събуди се душата,
оттърсила се
от съня на мрачната тъга.
1991
Откровение
Аз обгръщам с ръцете си неспирния
поток светлина и струяща вода
заливащи духа ми.
И разтварям ръце за прегръдка щастлива
в радост и любов да прегърна
света от потоци лъчи и пълноводни реки
пречистващи ума ми.
Дух със дух се сливат – Душата ми
танцува в пръскащи искри
всред небесните звезди...
Потоци лъчи, духовни искри
вливат нова струя – радост , свежест
ведрина заливат ми духа .
Сърцето ми замира и ето –
раждам се сега в звездна светлина.
Окъпват ме лъчи в струята
на Любовта
1991
Размисъл
Път с път се срещат–
път на кръстопът – пътища
безкрайни, търсещи Духа…
Къде сте вий прекрасни мечти
за любовта сред пътищата
дълги,бягащи в света?
Илюзии разбити по пътища
различни, гонят се
и разминават далече от оста…
Поне за миг се спрете!
Умира любовта!
По дългия път тръгна
малко момче към безкрая – спря се
и погледна тъжно полските треви.
Сърцето му с любов гори –
обича в мрак и в ден света.
А закъснялата трева,
потънала в размисъл...
нея любовта кой ще ù дари?
Полето, небосвода син,
където е роден обхваща то
с поглед тъжен и смутен .
Едно момче по пътя дълъг
тръгна към безкрая...,
И там нейде в зората,
пътищата спряха,
за да поемат
Любовта към новата земя.
1992
Пробуждане
Нощта слиза бавно
и обгръща в тъмен купол
своите чеда – звезди,
луна искрящи в мрака
разпръскват
светлина любовна
от лоното на вечността...
Космическо сияние
на нежна красота
загатната в тъма,
облива ни
и носи в съня
послания
от древността...
Къде сте вий чеда
на космическия къговрат –
звезди, луна,
видения в нощта
и слънце на деня,
препускащи така сияйни,
и очакващи промяна
от вашта светлина?
Сънища в нощта,
видения в деня,
събудили човешката
душа към порив;
Зов за красота,
полет на крила,
порещи студа и мрака
на безнадежността...
Приказки от светлина,
ни даряват
с топли слънчеви мечти.
И обляна в светлина
спящата душа събуди се,
Събуди се душата,
оттърсила се
от съня на мрачната тъга.
1991
Откровение
Аз обгръщам с ръцете си неспирния
поток светлина и струяща вода
заливащи духа ми.
И разтварям ръце за прегръдка щастлива
в радост и любов да прегърна
света от потоци лъчи и пълноводни реки
пречистващи ума ми.
Дух със дух се сливат – Душата ми
танцува в пръскащи искри
всред небесните звезди...
Потоци лъчи, духовни искри
вливат нова струя – радост , свежест
ведрина заливат ми духа .
Сърцето ми замира и ето –
раждам се сега в звездна светлина.
Окъпват ме лъчи в струята
на Любовта
1991
Размисъл
Път с път се срещат–
път на кръстопът – пътища
безкрайни, търсещи Духа…
Къде сте вий прекрасни мечти
за любовта сред пътищата
дълги,бягащи в света?
Илюзии разбити по пътища
различни, гонят се
и разминават далече от оста…
Поне за миг се спрете!
Умира любовта!
По дългия път тръгна
малко момче към безкрая – спря се
и погледна тъжно полските треви.
Сърцето му с любов гори –
обича в мрак и в ден света.
А закъснялата трева,
потънала в размисъл...
нея любовта кой ще ù дари?
Полето, небосвода син,
където е роден обхваща то
с поглед тъжен и смутен .
Едно момче по пътя дълъг
тръгна към безкрая...,
И там нейде в зората,
пътищата спряха,
за да поемат
Любовта към новата земя.
1992
Огънят на любовта (В разговор с корейски поети)
По вдъховение на
“Космосът на водната капка”, С.,2007
Огънят на Любовта
“В огън да изгоря”
от Но Джо – Йон
Този огън, който ме гори,
ме направи от елмаз –
силна и сияйна…
като птица приказна.
Огънят на Любовта струяща,
от Всевишните дворци,
изгаря ме изцяло –
да забравя себе си,
дома и привързаността –
към това, което ние
свикнали сме да шептим,
дори и да крещим:
–Това е мое,
не е твое?
Искам да съм нова
под Слънцето на радостта,
запалена звезда
или луна,
небесен пратеник
поел лъча
на Любовта всемирна –
Любов творяща Красота.
2008
Аз съм твоето цвете
“Когато извиках името му,
дойде при мен
и се превърна в цвете.”
Ким Чхун-Су
Преди да чуя името си
тялото ми потрепна –
беше лек трепет в сърцето
Когато извикаха името ми,
се превърнах в цвете –
малка пъпка в полето.
Но поисках също да извикам
името на някой, който
харесва моето ухание –
на разцъфнала роза,
яркочервена,
огряла с усмивка полето.
Всеки е едно малко цвете,
което носи благоухание
и смисъла на дихание
с любовта си в сърцето.
Преди да чуя името си,
бях само клонче
разлюляно от вятъра.
Ала щом го дочух
се разсмях
и разцъфнах като розата.
2007
Къде съм?
Къде съм аз сега? –
В живот безкраен?
Или някъде,
където ме затварят
самота, тъга по вечността,
в очакване смъртта...
Нима очаквам свойта
гибел на душата
загубила това,
което ù е дарила
вечността? –
любовта на Бог,
платил със Своя Син
смъртта на всеки грях
на хората „нищожни” –
Коя съм аз сега?
Каква съм? – Човешко
същество, родено
от еволюцията на Духа,
или Христова дъщеря,
чийто разум
път проправя към всеки,
искрен в любовта...
Ала сърцето е това,
което води ме и слушам :
То нашепва ми: "Недей съди".
Улавям му гласа : "Стреми се
в светлина
да видиш твойто "Аз",
сияещо във вечността...
1991
“Космосът на водната капка”, С.,2007
Огънят на Любовта
“В огън да изгоря”
от Но Джо – Йон
Този огън, който ме гори,
ме направи от елмаз –
силна и сияйна…
като птица приказна.
Огънят на Любовта струяща,
от Всевишните дворци,
изгаря ме изцяло –
да забравя себе си,
дома и привързаността –
към това, което ние
свикнали сме да шептим,
дори и да крещим:
–Това е мое,
не е твое?
Искам да съм нова
под Слънцето на радостта,
запалена звезда
или луна,
небесен пратеник
поел лъча
на Любовта всемирна –
Любов творяща Красота.
2008
Аз съм твоето цвете
“Когато извиках името му,
дойде при мен
и се превърна в цвете.”
Ким Чхун-Су
Преди да чуя името си
тялото ми потрепна –
беше лек трепет в сърцето
Когато извикаха името ми,
се превърнах в цвете –
малка пъпка в полето.
Но поисках също да извикам
името на някой, който
харесва моето ухание –
на разцъфнала роза,
яркочервена,
огряла с усмивка полето.
Всеки е едно малко цвете,
което носи благоухание
и смисъла на дихание
с любовта си в сърцето.
Преди да чуя името си,
бях само клонче
разлюляно от вятъра.
Ала щом го дочух
се разсмях
и разцъфнах като розата.
2007
Къде съм?
Къде съм аз сега? –
В живот безкраен?
Или някъде,
където ме затварят
самота, тъга по вечността,
в очакване смъртта...
Нима очаквам свойта
гибел на душата
загубила това,
което ù е дарила
вечността? –
любовта на Бог,
платил със Своя Син
смъртта на всеки грях
на хората „нищожни” –
Коя съм аз сега?
Каква съм? – Човешко
същество, родено
от еволюцията на Духа,
или Христова дъщеря,
чийто разум
път проправя към всеки,
искрен в любовта...
Ала сърцето е това,
което води ме и слушам :
То нашепва ми: "Недей съди".
Улавям му гласа : "Стреми се
в светлина
да видиш твойто "Аз",
сияещо във вечността...
1991
През бурята
Самотна пътека
Тя искаше да полети... като птица.
Протегна си ръката – Погледнаха се.
Той се изправи и тръгна.
Но...тя се сепна...
Изплаши се – видя другия,
в изкривено огледало –
деформирания образ на мъжа,
пронизан от студа
на мрачно дяволско махало.
Едвам се движеше
от непоносимата болка...
Тресеше я след падането
от височината...
на вечната тишина,
щом видя истината –
сърцето му бе болно –
ограбено...
от жестокостта на света.
–Вие ме отвращавате! – каза му тя.
–Светът е такъв – отвърна ù той.
После се замисли:
– Аз също се отвращавам.
И смъртта не ги раздели.
2007
Тайната непозната
Исках да остана...
в неизвестност,
задгърбила желания
за слава и внимание...
Може би останах си сама,
в самота да служа на света...
Но ето, дойде светлина,
за да облее със слънчеви лъчи
златоструйните нивя,
и градини цветни,
с пъстрите цветя на радостта –
пъстрите мечти за любовта.
Останах, казват някои, сама,
без срещи и разлъки тъжни
в илюзорната тъма,
где напразно ларвите на гордостта
изпиват бавно обичта.
А тъжната душа
търси все така, отговори
за вечните въпроси,
за вечните дела
в дебрите на неизвестността.
И духът полита...
там, където стъпват смелите сърца
и водят като Данко
през горите тъмни в нощта.
2007
Obлаците вдигам
Облаци големи, бели
превърнаха се в пух ...
Измивам тежки сълзи,
заронили се от дъжда
в малкия капчук.
В небосвода грейна светлина –
светлинен лъч
проникна и раздра бялото око
на мълчанието
и безотрадността.
Изскочи, разгневи се вихър.
– Накъде си тръгнала? – попита
и се развилня.
И ме отнесе...като малка,
никому ненужна капчица...
И аз се олюлях –
без сила и без власт,
да поря с радост синевата,
товар да вдигам в небесата.
Ала облаците сведоха тела,
и ме повдигнаха като перо.
Разпръснаха се – цяла перушина,
раздиплиха дантели,
показаха чудати,
гривести глави...
разсмяха се и се заиграха
с ранните звезди.
И затанцувах с тях –
с нова рокля от пух и звезден прах.
И полетях на воля в простора,
весело запях за любовта,
за обичта и нейните чеда.
2008
Тя искаше да полети... като птица.
Протегна си ръката – Погледнаха се.
Той се изправи и тръгна.
Но...тя се сепна...
Изплаши се – видя другия,
в изкривено огледало –
деформирания образ на мъжа,
пронизан от студа
на мрачно дяволско махало.
Едвам се движеше
от непоносимата болка...
Тресеше я след падането
от височината...
на вечната тишина,
щом видя истината –
сърцето му бе болно –
ограбено...
от жестокостта на света.
–Вие ме отвращавате! – каза му тя.
–Светът е такъв – отвърна ù той.
После се замисли:
– Аз също се отвращавам.
И смъртта не ги раздели.
2007
Тайната непозната
Исках да остана...
в неизвестност,
задгърбила желания
за слава и внимание...
Може би останах си сама,
в самота да служа на света...
Но ето, дойде светлина,
за да облее със слънчеви лъчи
златоструйните нивя,
и градини цветни,
с пъстрите цветя на радостта –
пъстрите мечти за любовта.
Останах, казват някои, сама,
без срещи и разлъки тъжни
в илюзорната тъма,
где напразно ларвите на гордостта
изпиват бавно обичта.
А тъжната душа
търси все така, отговори
за вечните въпроси,
за вечните дела
в дебрите на неизвестността.
И духът полита...
там, където стъпват смелите сърца
и водят като Данко
през горите тъмни в нощта.
2007
Obлаците вдигам
Облаци големи, бели
превърнаха се в пух ...
Измивам тежки сълзи,
заронили се от дъжда
в малкия капчук.
В небосвода грейна светлина –
светлинен лъч
проникна и раздра бялото око
на мълчанието
и безотрадността.
Изскочи, разгневи се вихър.
– Накъде си тръгнала? – попита
и се развилня.
И ме отнесе...като малка,
никому ненужна капчица...
И аз се олюлях –
без сила и без власт,
да поря с радост синевата,
товар да вдигам в небесата.
Ала облаците сведоха тела,
и ме повдигнаха като перо.
Разпръснаха се – цяла перушина,
раздиплиха дантели,
показаха чудати,
гривести глави...
разсмяха се и се заиграха
с ранните звезди.
И затанцувах с тях –
с нова рокля от пух и звезден прах.
И полетях на воля в простора,
весело запях за любовта,
за обичта и нейните чеда.
2008
Безнадеждна любов
Безнадеждна любов
В тази глуха нощ
на безнадежност,
с тайни стъпки
разнокрили черни птици
прокраднаха се
в мрака...
И открили мойта сянка
с разперени крила,
с крясък долетяха...
Внезапен писък дочу се
нейде в тишината,
пръсна врява
и разпори с остър нож
утробата на ада ...
И в тъмата.
аз проплаках
без надежда,
изоставена сама,
в дълбините на земята –
без светлина
и без глътка въздух
с любовта,
обсебила душата...
Сърцето подарих си –
Как... и аз не знам ,
но отдадена
на таз безумна страст
изгубих си гласа
и сега мълча, мълча...
Превърната в прилеп,
потаен в пещерата,
магия зла отне ми
слънцето и светлината.
И аз неистово повторям:
–Къде си ти? Защо ме изостави?
Не виждам красотата,
пред мен е само блясъка
на мрака...
И аз те чакам,
все така, притихнала
без сили вече,
с надежда да те видя
демоничен...
Завинаги те помня –
с поглед вперен мрачно
в пропастта,
и копнея да се слея
с тъмнината,
а смъртта да е и мой приятел.
2009
Безкрайно съм самотна
Хоризонтът в пурпур се запали,
и слънцето залезе...
замлъкнаха полята.
И oстанах в размисъл сама,
да търся вярната посока,
към пламъка на Любовта...
А твоят образ замъглен е,
почти изгаснал в пепелта
на безнадеждни мисли и дела.
И ме кара с песен да тъжа –
на бездомния в Любовта.
A в тишината търся все така
магията да разваля... в моята душа.
Mолитвата лекува ми духа
с озарено кътче светлина
в тиха нощ – победен огън
разгоря се...
и проникна в нашите сърца.
Изгубим ли се в света
светва малката искра на Любовта.
2008
Птица
Птица
Къде бих могла да полетя? –
с крила на малка птица:
във висините,
пронизана до болка –
неясна и неуловима,
но сигурна, жестока...
В предсмъртен вик тя пърха,
мята се
и чурулика – тъжно, тихо,
задавена от плач и болка.
Не,това не е последна песен,
а стон на ужас и смирение,
долитащ сред самотните звезди.
1991
Мечти
Стенание! Ужас!
Мрак и Прогром!
В тъмната бездна се сриват мечтите:
Лунни лъчи, светли лъчи –
Разпиляват се ...
на черния фон на морето...
Сини мечти, бели мечти, прекрасни !
Къде сте?
Не виждам покой, нито надежда;
Не виждам върха!
Далече в нощта на черния фон
на небето се разпиляват лъчи –
незнайни мечти потъват,
светли мечти –
в мрачната шир на морето...
1991
Плач
Видях в очите ти сълзи –
неописуема тъга на любовта,
изгубила криле,
потънала в дрипи,
в самота, в нощ злокобна
на бездиханността.
Врепих поглед към безкрая,
в дълбоките води
на мъката – река от сълзи
и необятна тишина.
Небето мрачно свъси вежди,
морето закипя, птици закрещяха ,
запалени от гняв звезди засвяткаха
с парче от падаща луна.
Зов самотен се дочу, вик ...
за помощ в мрака се разби
в луната ...И паднаха
отломки бледи
с грохот във водата...
А океанът от сълзи прегърна
две плачущи от скръб звезди.
2008
Къде бих могла да полетя? –
с крила на малка птица:
във висините,
пронизана до болка –
неясна и неуловима,
но сигурна, жестока...
В предсмъртен вик тя пърха,
мята се
и чурулика – тъжно, тихо,
задавена от плач и болка.
Не,това не е последна песен,
а стон на ужас и смирение,
долитащ сред самотните звезди.
1991
Мечти
Стенание! Ужас!
Мрак и Прогром!
В тъмната бездна се сриват мечтите:
Лунни лъчи, светли лъчи –
Разпиляват се ...
на черния фон на морето...
Сини мечти, бели мечти, прекрасни !
Къде сте?
Не виждам покой, нито надежда;
Не виждам върха!
Далече в нощта на черния фон
на небето се разпиляват лъчи –
незнайни мечти потъват,
светли мечти –
в мрачната шир на морето...
1991
Плач
Видях в очите ти сълзи –
неописуема тъга на любовта,
изгубила криле,
потънала в дрипи,
в самота, в нощ злокобна
на бездиханността.
Врепих поглед към безкрая,
в дълбоките води
на мъката – река от сълзи
и необятна тишина.
Небето мрачно свъси вежди,
морето закипя, птици закрещяха ,
запалени от гняв звезди засвяткаха
с парче от падаща луна.
Зов самотен се дочу, вик ...
за помощ в мрака се разби
в луната ...И паднаха
отломки бледи
с грохот във водата...
А океанът от сълзи прегърна
две плачущи от скръб звезди.
2008
Музика в нощта
Разговор с български поети
Музика в нощта
В диалог с Никола Вапцаров*
Дочувам от екрана
шумно, някой да излива
поток от думи – забързани,
неясни – рекламата
за някой политик,
или "звезда";
тъжна вест за смърт
или убийство
в свят на страх и разпри,
където душата ми тъгува,
уморява се и се затваря ...
далече...далече от света
на безспирния поток слова,
И виждам аз една мечта ...,
да проправя своя път в нощта.
Сред слова изгубили значение
в суетна надпревара,
в гонене на "идеали",
нашите мечти
сковават се в леда,
разтварят се в мъгла.
И ето, илюзия поредна
превръща хората забързани
в самотни същества...
И само музиката нежна,
прокраднала се в нощта,
грабва те в съня
със звуци волнокрили;
Мелодията на душата
възвръща ласката
на любовта ...
Мелодия прокрадва се
в самотната душа.
Любов и светлина долитат
от ефира ...и чувам...
нежна музика в нощта ...
1991
* По вдъхновение от стихотворението „Селска хроника”.
Стълбата
Към Хр. Смирненски
Тичаме, тичаме и пак недостигаме –
натам, накъдето все се стремим –
към върха!
Хайде с нас, надпревара започва,
пак отначало...паднах, ударих се –
крясъци, шум... И .детето заплака...
Но небето освети простора,
видя човекът в небосклона
светлината по пътеки нови
и ето пак отново...
Тичат децата нагоре – всички
задружно се смеят и викат...
с нова надежда да видят звездите,
върха ... Но без крясъци, шум...
И никой вече не плаче.
1995
* По вдъхновение от творбата на Христо Смирненски ” Приказка за стълбата”.
Музика в нощта
В диалог с Никола Вапцаров*
Дочувам от екрана
шумно, някой да излива
поток от думи – забързани,
неясни – рекламата
за някой политик,
или "звезда";
тъжна вест за смърт
или убийство
в свят на страх и разпри,
където душата ми тъгува,
уморява се и се затваря ...
далече...далече от света
на безспирния поток слова,
И виждам аз една мечта ...,
да проправя своя път в нощта.
Сред слова изгубили значение
в суетна надпревара,
в гонене на "идеали",
нашите мечти
сковават се в леда,
разтварят се в мъгла.
И ето, илюзия поредна
превръща хората забързани
в самотни същества...
И само музиката нежна,
прокраднала се в нощта,
грабва те в съня
със звуци волнокрили;
Мелодията на душата
възвръща ласката
на любовта ...
Мелодия прокрадва се
в самотната душа.
Любов и светлина долитат
от ефира ...и чувам...
нежна музика в нощта ...
1991
* По вдъхновение от стихотворението „Селска хроника”.
Стълбата
Към Хр. Смирненски
Тичаме, тичаме и пак недостигаме –
натам, накъдето все се стремим –
към върха!
Хайде с нас, надпревара започва,
пак отначало...паднах, ударих се –
крясъци, шум... И .детето заплака...
Но небето освети простора,
видя човекът в небосклона
светлината по пътеки нови
и ето пак отново...
Тичат децата нагоре – всички
задружно се смеят и викат...
с нова надежда да видят звездите,
върха ... Но без крясъци, шум...
И никой вече не плаче.
1995
* По вдъхновение от творбата на Христо Смирненски ” Приказка за стълбата”.
Различия
Светът на илюзиите
В разговор с Джелал-ал дин Руми *
(По вдъхновение от “Океанът Руми”)
Различия
Не унивам никога сама...
И се навеждам кротко над твоите слова –
бликащ извор на поток от светлина;
броеница от диамантени зрънца,
Ти пишеш за различията ни
и световете разделени,
за единението между всички хора
и тяхната любов към Бога.
Говориш за градината Едем,
и за онази младост на човека,
която бе погубена, заровена
в пръстта на вековете.
* Известен персийски поет от 13 в. роден в Балкх, Бактрия.
И да се поклоня бих искала сега,
да благодаря за твойта мъдрост
и за сияйната ти светлина.
Потомка съм на твоя род.
И ще търся винаги подслон,
за да достигна красотата,
с любовта, окрилила душата.
2009
* * *
Животът е божествена игра,
в която малко хора с желание участват.
Защо ли е така?
Аз мисля, че Създателят е
като невинността на смеещото се дете,
а ние все още сме далече...
от Него и Неговата светлина...
– Свириш ли на флейта? – попита ме детето.
–Не – отвърнах засрамено.
–Свикнал съм да гледам телевизия.
Танц на дервишите
В разговор с Джелал-ал дин Руми *
(По вдъхновение от “Океанът Руми”)
Различия
Не унивам никога сама...
И се навеждам кротко над твоите слова –
бликащ извор на поток от светлина;
броеница от диамантени зрънца,
Ти пишеш за различията ни
и световете разделени,
за единението между всички хора
и тяхната любов към Бога.
Говориш за градината Едем,
и за онази младост на човека,
която бе погубена, заровена
в пръстта на вековете.
* Известен персийски поет от 13 в. роден в Балкх, Бактрия.
И да се поклоня бих искала сега,
да благодаря за твойта мъдрост
и за сияйната ти светлина.
Потомка съм на твоя род.
И ще търся винаги подслон,
за да достигна красотата,
с любовта, окрилила душата.
2009
* * *
Животът е божествена игра,
в която малко хора с желание участват.
Защо ли е така?
Аз мисля, че Създателят е
като невинността на смеещото се дете,
а ние все още сме далече...
от Него и Неговата светлина...
– Свириш ли на флейта? – попита ме детето.
–Не – отвърнах засрамено.
–Свикнал съм да гледам телевизия.
Танц на дервишите
Абонамент за:
Публикации (Atom)