събота, 31 юли 2010 г.

Опиум

Опиум

(Из живота на един наркоман)

Този дом, в който идвам сега,
този дом – простете за мен е ...
чужда земя, по която крача сам,
изморен от самота –
и търся да избягам -
позна ли ме ...?

Ще дойдеш ли с мен ? - За мене
няма радост, нито светлина,
а само плач и безнадеждност
на тъжната душа,
блуждаеща в мрака...

Без светлина...потъвам пак и ...
със скръб в болното сърце,
раздиращо се в бледите нюанси
на нощта ...затъвам в пепелта на
огън страшен, всепроникващ,
искам да умра ... дали ще издържа?

Дайте цяр злокобен, да убия моята
изстрадала душа и да забравя миг
тревожен , прогонил ми съня ...

Дайте цяр злокобен
да се опия до забрава
и дочуя птича песен в тишината,
вятър да свисти в клонака.

С ухание на рози

С ухание на рози

Поемам унесен и вдишвам дълбоко
пролетен въздух с аромата на рози,
а пътека игрива лъкатуши
сред буйните ниви,
отвежда ме в цветни градини.

Обсипани с рози лехите искрят
с цветовете на райски планети,
где мирото в празнични нощи отпиват,
и разтворили пъпки за взора ми ясен
цветята с духа ми общуват.

И ние танцуваме...
валса на нашата зима,
и ангели бели над нас се любуват
превръщат я в пролет,
в пролет незрима...

И ти моя мила единствена
ме поглеждаш щастливо,
в любовта си на роза окрилена.





Вечност

Обичате ли рози?
Те излъчват аромат омаен,
с багри,форми всеотдайно...
И носят радост,красота -
не искат нищо от света...

Родени са да носят любовта,
в мълчание
с безкрайна доброта.
И дружелюбно те мълвят:
-Вдъхнете моя аромат! -
и махат нежно с главички.

Подчиняват се на пролетта,
лятото и есента - те са тези,
които носят красотата
в любовта.
И не искат нищо от света...

Водна шир

Ето аз идвам
по пътя на водната шир,
над която дъгата
на съдбата
ме поведе в мир
и тишина - да търся
сила и упование.

А безбрежното мечтание
да се превърне
в разкаяние
за моите тежки съдбини,
когато носих си теглото.
Без знание и без упование
в живота си поех греха
да бъда жертва
в любовта.

А сега ти ме водиш за ръка-
Натам, където ражда се
една мечта - нова, весела –
на радостта,
отнемаща скръбта.

И сега тази радост
на децата
стана страница забавна
в моята съдба.
И аз те викам
с пълен глас :

- Нека да вървим,
зная пътя и ще кажа:
Открих те днес с нова роба
и душа готова да прегърне
всички живи същества –
Заедно ли сме на път
ще те позная
щом протегнеш ми ръка.

2008 г.

Живея

Живея

Искам да съм нежна пъпка,

разтворила в ухание цвета си,

да бъда тиха песен,

разлюляно клонче, полъх свеж

или ангел блед, унесен...


Живея в спомена на нашата разлъка,

обгърната в копнеж, понякога печал,

но дълбоко в душата ми гори

огънят на пътя, прокарал ни зората.


Ах зная, зная - ти ме чакаш,

все тъй устремен в дълбините на мечтата,

да се завърна у дома - при теб.

Но защо си тъй далече, сякаш без ответ?


А никога в размисъл за любовта

не унивам и не чезна в мъка

по човешката съдба – напротив,

окриля ме безкрайността на тази красота.


А тя е всепроникващ огън на вечна светлина,

вятър непреклонен, клони разлюлял,

Или самотен остров, пътници прибрал..

А сърцето блика като изворна вода,

дарила ми живот в младост, ведрина.


петък, 16 юли 2010 г.

Богомилска кръв



Връзка с християнския гностицизъм

Наричаха го свят човек
навред редеше думи за Христа,
за царството небесно,
което идваше отвъд,
и носеше им светлина.

Говореше им
и за новата борба
в знанието за Човека,
понесъл факела на Любовта.

А тя струеше с извора небесен
в свободата на духа -
без окови на страха,
без страх от робство
и без отчаяние в смъртта.

Орфеизъм, богомилство и европейски ренесанс


Жалбата на Орфей откъс от "Орфей и Евредика" от Глук

Когато говорим за вливане на българското духовно и културно наследство в западно-европейската култура неминуемо се изправяме пред необходимостта да разглеждаме тези въпроси в един по-дълбок исторически контекст, а именно връзката на българското поколение с неговите източни корени , криещи се в подножията на Алтай и Хималаите , както и древните хиперборейски родове. Древните ведически текстове са запазили спомена за изгубеното кралство на Пандавите и дългогодишната битка на законните князе за придобиване правото им на първородство при кралското им унаследяване.Какво се е случило с онези предци,носители на космическо знание, че са били принудени да понесат исторически катаклизми и доведат своята мъдрост от натрупан опит до нас ? Защо са загинали толкова големи и силни цивилизации оставили своето наследство сред купищата изгорени книги на Александрийската библиотека? Съвременен прочит на историята може да ни открие стъпките, които бихме следвали за да възстановим изгубеният идеал за “ Небесното царство.”Днес сме изправени пред необходимостта да изградим една нова култура на сърцето, която да прегърне хората като предани синове и дъщери на Небесния ни Родител..Свидетели сме на още по-големи престъпления и непреодолими пропасти делящи съвременното потомство от Своя Създател. Натрупаните през вековете грехове на индивидуално, семейно, родово и национално ниво още повече притискат и пренапрягат съвременния ни живот и правят трудно предвижването ни напред. След Втората световна война на Запад се възцари стагнация , която уплете западния човек в мрежите на отчуждението и деперсонализацията – Кой съм аз? Кой и къде е хазяинът? Сигурно го няма или е някой друг? Четем в драматургията на абсурдистите. И ако интересът към произведенията на Р. Тагор спада след 20те години на 20век,то е именно поради това откъсване от идеята за смисъла на живота. Има ли Амаргедон или не? Кой е Антихриста? Има ли Бог и защо най-после не се намеси? Или както казват героите на английския драматург Харолд Пинтър “ А може би има двама хазаи”...Според голяма част от богомилите, произходът на злото преди всичко е вторичен и един ден хората ще могат изцяло да се върнат при Христос – защото преди всичко Той е както справедлив, така и човеколюбив и няма да допусне “ да погине нито един”.Светът на материалните желания при които папи, патриарси, царе, боляри, политици, както и всички други – роби на суетното си желание за власт и благополучие, е свят на злото проникнало в душите и сърцата на хората . . Защо Великата богиня – майка е трябвало да установи Своя култ със цената на такива жертви , както в храма на богиня Изида царицата- жрица е приемала т. нар. помазан цар с полагане на кръвен данък – за да отвори вратата към отвъдното и възкреси духа на мъртвите. Защо е било нужно такова нечовешко страдание при разкъсване тялото на Орфей от пияните дионисиеви поклоннички и можем ли да наречем такава смърт глупава и безсмислена? Затова ли защото, Орфей е искал да остане верен на своята съпруга, макар и тя да била вече в отвъдното.Случайно ли Орфей се обръща по пътя от ада за да се увери за любимата си или потъването на Евредика в царството на мрака е било безвъзвратно.? Какво ни говори това отиване на Орфей в ада и неоспоримият факт, че е дал новото учение на любовта към всичко живо.
Така нареченият катабазис – слизането на посветения в ада е логическо продължение на орфическото учение у богомилите , а именно, за силата на любовта и саможертвата като естествена нишка в християнската вяра на съвършените, посветили си живота в предано служене на целия човешки род. “ Съвършеният” богомил не бил просто странен мърморко с с чудодейни качества, а преди всичко “добър“човек, или “чист” в мислите и сърцето си. Така катарите преведено от гръцки , наричали себе “чисти” и привличали съмишлениците си – те вярвали в неизмерната любов на Исус Христос и нейната неограничена способност да прощава и дарява хората с нов живот. Тази сила на вяра им позволявала да се чувстват едва ли не като братя, синове или дъщери на Бога. В изследването на Г. Василев “Българските богомилски и апокрифни представи в англоезичната средновековна култура” имаме яркото присъствие на образа на Христос Орач, дошъл от “Повест за кръстното дърво”, където “благодатта да станеш добър човек: е най-голямото приближение към Христос”( У. Лангланд) Усещането за напълно преобразения свят при слизането на Сина Божи се вижда от една пълна версия на втора част от Никодимовото евангелие – слизането на Христос в ада , където богомилите и катарите изразяват своята идея за освобождението на всички души от ада, за разлика от ортодоксалното тълкуване, че се освобождават всички души , “които са живели достойно и умрели преди идването на Христос, т. патриарси и пророци.”(с 44)В едно такова духовно семейство където тече живата вода на любовта, се ражда и духовната култура на сърцето . За пръв път широката провансалска култура обхващала ценностите, характерни за тази част на световното общежитие, без да поставя или пренебрегва някоя от тях поради догматични съображения. Тази пълноценност на културите надминавали границите на религиите, превръщайки се в основа за свободата на съвестта, тъй плашеща папската институция. Поезията започва да се счита за качествено социално осъществяване . А славата на трубадурите се изравнява с положението на аристокрацията. Така в Прованс се създал нов позитивен образ на съвременния човек, които прилага качества и способности без предварителни ограничения. Идеалният тип характер бил наречен” паратидж”, което означавало чест, добър характер, равенство, уважение кум човешката личност, както за себе си , така и за другите. “Паратидж” се прилага във всички области на политика, религия, чувства. Същата категория се определя още като благородство на душите. Куртоазната любов се превръща във възхвала на онази любов, при която се чувстваш най-свободен и обичан, най-спокоен и насочен към висшите сфери на чистия дух. В миговете на страдание и провали, единственото нещо, което остава близо до теб и разкрива своята най-дълбока същност чрез мълчаливо разбиране и тих нежен глас е Сърцето, част от двойствената характеристика на Бог.Народностния характер на легендите за крал Артур говорят и за разбирането на техните създадетли, че благородтсвото на характера и чистотата на сърцето и душата не е притежание само на крале, папи и дори духовни водачи. Дори напротив, става така, че те именно не успяват да докажат силата на своя дух и извършват често предателства спрямо своя народ и държава. И ако крал Артур, Ланселот или Гуейн стават жертва на страстите си, то скромният Пърсифал или “хубавият непознат” достига до Свещения Граал, спасявайки омагьосана кралица – дракон. И тук както подчертава Михаил Иванов в книгата “Сексуалната сила на крилатия дракон:” се появяват повествованията за храбри принцове , превърнати в жаби, за рицари лебеди, които бродят из Пъстри земи и за принцеси на Граала заключени в кули или приспани за сторици години. Във всички тях тече една и съща фабула, според която принцесата е недостъпна по силата на някакво ограничения ( упоена, затворена) за принца, който трябва да я открие и освободи, за да запази династията и да продължи рода. Тези приказки са оцелели, защото дълбоко в психиката на човека от Запада е вложено едно унаследено вродено съзнание, че Граалът( символизиран от Изгубената невеста) трябва да бъде открит, за да възвърне Западът своето плодородие.Така трубадурите пеели своите песни за черната мадона , изоставена и тъгуваща по своите изгубени деца, защото нейният съпруг-младоженецът не е на земята да довърши своето дело. И ако богомилите и катарите критикували църковните бракове, то те насърчавали отречението и участието на жени в свещенослуженията, подчертавайки равнопоставената позиция на жената с мъжа.. Тъкмо затова е толкова вярата им в Мария Магдалена , носеща Христовата кръвна линия..Така Светия Граал се превръща в символ на истинската любов, пречистена още в утробата на избраните от Бог жени ..( Картина на Карадажо : бременната Мария Магдалена с потира)


Орфей и Евридика

След албигойските походи на папа Инокентий през 13 век,провансалската култура затихва и Европейският ренесанс разцъфва в Италия., с Божествената комедия на Данте и образите на Джото.. Постепенно духовната вълна се пренася в Германия и Англия, където намира своята кулминация в творчеството на Ул. Шекспир. Това е така наречената Елизабетинска епоха в Англия , след като кралица Елизабет , посветена в протестанската вяра, успява да наложи релизиозна толерантност между протестанти и католици. При съпоставка на отговорите на английските лоларди в съда с тези на богомилите, според изследването на Г. Василев, ясно личи тясната връзка между двете течения. Лолард идва от немския глагол “лоллен” означаващ, мрънкам си – ясен белег за навика на богомилите да са в непрекъсната молитва. Лолардите допринасят за превръщането на в Англия в национална църква. При решаването на проблемите на хората обречени да живеят в оскъдица, при материални и духовни лишения, лолардите като катарите предлагат един от умерените и осмислени модели в това отношение. Народният ренесанс означава, че обикновено необразованите, бедните, изоставените хора са способни да възприемат словото Христово и да му се отдадат с цялата си светла и човеколюбива енергия. Те придобиват извисени чувства и познания и се изравняват с позицията на аристократа , т. е. погледнато глобално, богомилското, катарското и лолардското движение са духовен подем на просвещение на масите, водено от високообразовани люде. И ако отново се върнем към вече утвърдената Елизабетинска епоха съвсем ясно усещаме и приемаме. творчеството на Ул. Шекспир като върховен изразител на всички горепосочени тенденции. Дори , понякога сред историците се спори дали всичко това е било написано от един единствен творец или това са били няколко пожелали да останат в неизвестност. Все пак ние приемаме официалната версия и стил на един изключителен гений – поет и драматург, чието творчество оказва своето огромно въздействие особено върху драматургията дори и до наши дни. В годините на религиозни, етнически и национални конфликти , за първи път една жена като кралица Елизабет създава условия, за които са се борили и загивали милиони преследвани хора. Ние не знаем със сигурност дали са съществували Ромео и Жулиета , но може да твърдим, че те са събирателен образ на онези ,които през цялата човешка история са търсили любовта надхвърляща расовите, религиозните и национални бариери. Шекспировата трагедия на е просто материал , подхранващ сладникави или романтични любовни стремления, а е един запис на сблъсък между два рода станали причина за смъртта на своите деца. В същността си тук идеалната любов се изявява в стремежа на двамата герой да надскочат родовата вражда и останат верни в сърцата си, запазили чистотата на своите пориви и мечти за съвместен живот. Така двамата герои се извисяват до идеала , Който кара човек да изостави своите ограничения и концепции. В трагедията “Отело”, отново сме свидетели на драмата, съпътстваща любовта на мъж и жена от различни раси – сарацинския войник Отело и бялата жена от благороден произход Дездемона. Тук се преплитат човешките страсти на любов, ревност и омраза,попречили на героите да реализират щастието си. Но ако любовта на Дездемона е безрезервна, то първичната, заслепена от ревност , страст на Отело, го тласка към убийство. Но Отело не е още от онези наречени “добри хора”, и за него пътят до просветлението е дълъг.. Шекспир ясно разграничава пътищата на своите герои и дава своята присъда върху тях.. За него висша форма на любовта е дълбоката връзка със същността на явленията чрез смирение и самоотречение - идеал до който стига крал Лир , след дълги страдания на лутане и отхвърляне от страна на двете му горделиви и богати дъщери. Единствено неговият шут остава верен до края на извървения път.. Онзи ‘ шут”, онеправданият, отхвърлен и лошо облечен герой от народа се оказва най-мъдър и устойчив на превратностите в живота. Но както казахме, това народностно движение на Европейския ренесанс се е оглавявало от най-прогресивните и образовани хора на времето. Носител на миротворните им идеали за реформиране на обществото е до известна степен принц Хамлет, чийто колебания и преднамерена лудост са отражение на страданията и лутанията на творческата интелигенция на зараждащия се ренесанс. Притисната от феодалната и религиозна върхушка тя си е задавала въпроса – необходимо ли е да установяваме социални реформи и нов свят чрез кръвна революция или не? Как да продължим заветите на нашите предци, които искат възмездие за своята насилствена смърт? Как ще се установи справедливостта в този свят, ако просто се оставяме на човешките си чувства ? Имам право да отмъстя, но после до къде може да ме доведе това? И макар, да ни добре известно, че сред учениците на Исус Христос е имало зилоти – поддържници на силовите методи за преврат, реалният път на спасение остава посочен от силата на любовта, която се разпростря върху цялото човечество.И сред най-обикновените хора този път е най-достъпен и преодолим, чрез силата на духа и сърцето. Така в комедията “Укротяване на опърничавата.” ,смелата Катерина доказа способността си да бъде променена от заядлива и неудовлетворена от живота си жена в покорна и вярна съпруга. И всичко това чрез търпението и оптимизма на своя съпруг – един необразован на пръв поглед, но весел дребен феодал..Днес, чрез сътрудничеството на различни култури и цивилизации ролята на изкуството ства водеща пътеводна звезда за духовно освобождение на народите... И ако мнозина отчаяни хора на Запад и по света виждат края на света и някакъв месиански образ, то смея да твърдя, че онези, поели пътя на “чистите” катари от Лангедок имат способността да осъзнаят своята собствена уникалност и творчески път като строители на новия Световен Ренесанс на между културно сътрудничество в условията на световния мир.
Статията е публикувана във вестник "Родово имение", 2007г


Катари и темплиери - жертва на геноцид

неделя, 11 юли 2010 г.

Counter


Website counter

четвъртък, 8 юли 2010 г.

Genesis

Битие

Очите нашепват молитва,
Дървеата мълвят слова
на песен тъжна, непозната –
забулена в тъга за неизвестността.

Издайнически стръкове трева
тревожно се споглеждат
и страхливо питат:
- Какво ли е това?
Къде сме сега?

Вятърът забързан залюля листа,
зашумя тревожно,сподавено
изхърка :
- Тайната остана неразкрита,
Разбрахте ли,това?

Човешкият род отлетя накъде?
На планетата Земя,
За да ни носи греха и да страда
в тъмнина от неизвестността
на своята съдба .
А ние само живеем с тази тъга
И не знаем защо е всичко това...

При тези слова цвеята
сбръчиха лица и кимнаха -
без радост...
А човекът се сви и зарея поглед
някъде далече ..
в несбъдната си мечта


Genesis

Тhe eyes as if whisper prayers,
The trees are murmuring words
of an unknown song of sadness –
veiled in a grief of uncertainty.

Blades of grass showing in secret,
look worryingly at each other,
and ask in fear:
“What’s that? Where are we now?



The wind lolled the leaves in a hurry,
made a uneasy noise, a choking groan:
“The secret was left unknown,
Have you understood?


Mankind flew away..
Do you know where? –
On the Earth to carry its sins there,
to suffer in darkness –
from its destiny uncertain.”

Hearing that conclusion,
the flowers withered their faces,
then nodded joyless heads.
And man closed himself ,
roving somewhere far away,
looking at its dream
that could not come true.

четвъртък, 1 юли 2010 г.

Вместо въведение (Instead of Preface)

Вместо въведение

Румяна Русева
Океанът на любовта

стихове

Rumyana Russeva
The Ocean of Love

Poetry


Предговор

Малкият поетичен сборник наречен “Океанът на Любовта” е предимно отнесен към нашето пътуване към първоначалната земя – първоначалната чистота на човешката душа, която се отклонява от своята еволюция към съвършенството и единството си със нейният Създател, за да търси път обратно към Него.
Стиховете са подредени в три раздела, които напомнят трите етапа на растеж – невинното детство, мигът на оскърбяване или подтискане на първоначалната невинност и страданието , а накрая появата на любовта до вечната младост.
Кръговрата на естествения живот е бил задушаван от счупените стъкла на студа, страха и жестокостта. Омагьосаната земя на объркването и хаоса трябва да бъде завладяна от искрена борба за щастие и хармония. Детските сърца могат да обърнат земята на възрастните в градината Едем, където човечеството намира своята невинност и първоначална същност. Пътя на истинската любов е отворен за нейното реализиране.

Preface

The little poetry book called “The Ocean of Love” is basically concerned with our travelling to the original land – that original purity of the human soul , before deviating from the original plan of its evolution to perfection and its unity with the Creator.
The poems have been arranged in three parts reminding the three stages of growth – innocent childhood, the moment of the hurt and downtrodden original innocence , then, the suffering and the appearance of love till the everlasting youth.
The circular movement of natural life has been suffocated by the broken glasses of cold, fear and cruelty. The magic land of confusion and chaos should be conquered by sincere strife for happiness and harmony. Children’s hearts can turn the world of adults into the garden of Eden, where mankind find its innocence and its original self. The path of true love is open to find its realization.


In conversation with the poet
Nikola Vapcarov

Past

What have you given me oh, past?
Some remnants, I don’t know what….-
a bare, shameless flesh of a whore –
a pathless sinner of wars?

Or you will stay for ever
in the pains of giving birth ,
but without any fruit –
as it is in the desert -

You will stay, I want to say ,
like a dried-up fig- tree –
a lonely one in the desert;
or you are to blame
and innocent as well,,
waiting for the Judgment.

What is your wisdom? –
For untruthful paths,
All veiled in secret,
expecting punishment
and vengeance?
No, I don’t want it!
I’d like you to have gone.

So, that I could be a fruit unripe
of an oak-tree with roots –
very powerful,.
And to breath air fresh –
renewed and purified
like children – innocent and pure –
little roses white..

To set off on a long quest,
streaming in the light of Truth




Минало
В разговор с Н. Вапцаров

Какво ми даде ти историйо? –
Не знам.- Една разголена,
безсрамна плът на грешница,
на блудница разпътна?

Или ще останеш вечно
в родилни мъки,
но без плод - като смокинята
в пустинята - изсъхнала самотна,
или виновна и невинна,
очакваща присъда?
!
Каква е твойта мъдрост? –
За пътища неверни,
забулени в тайна,
очакващи разплата?
Не искам я!
И тебе искам да те няма!
.
За да бъда само плод
неразцъфтял
на мощен дъб с корени ;
Да дишам въздух свеж,
пречистена и обновена
като децата - чисти и невинни…
истински цветя в градина.

Да тръгна на дълъг път,
облян в потоци светлина -
светлината на истината.

1991г

.


Раздяла

Стъпките затихват в падащи листа,
а те – в жълто пременени тъжно ми
шептят: "Есен е дошла"– ехото откликва,
повтаря мисълта: "Да,есен е дошла..."

Стъпките оттекват по паважа пуст,
а листата пъстри, стенат и шумолят,
тихо те се питат: "Къде ли са сега?"

По улица безлюдна вървя в самота,
питам се в тревога: „Къде ли е сега?”
а мисълта повтаря: „Там...
есен също е дошла!"

Стъпките самотин в улицата пуста
отговарят тъжно на тъжните листа:
"Да, там, където есен е дошла"