През бурята

Самотна пътека

Тя искаше да полети... като птица.
Протегна си ръката – Погледнаха се.
Той се изправи и тръгна.
Но...тя се сепна...
Изплаши се – видя другия,
в изкривено огледало –
деформирания образ на мъжа,
пронизан от студа
на мрачно дяволско махало.

Едвам се движеше
от непоносимата болка...
Тресеше я след падането
от височината...
на вечната тишина,
щом видя истината –
сърцето му бе болно –
ограбено...
от жестокостта на света.

–Вие ме отвращавате! – каза му тя.
–Светът е такъв – отвърна ù той.
После се замисли:
– Аз също се отвращавам.
И смъртта не ги раздели.

2007






Тайната непозната

Исках да остана...
в неизвестност,
задгърбила желания
за слава и внимание...
Може би останах си сама,
в самота да служа на света...

Но ето, дойде светлина,
за да облее със слънчеви лъчи
златоструйните нивя,
и градини цветни,
с пъстрите цветя на радостта –
пъстрите мечти за любовта.

Останах, казват някои, сама,
без срещи и разлъки тъжни
в илюзорната тъма,
где напразно ларвите на гордостта
изпиват бавно обичта.

А тъжната душа
търси все така, отговори
за вечните въпроси,
за вечните дела
в дебрите на неизвестността.
И духът полита...
там, където стъпват смелите сърца
и водят като Данко
през горите тъмни в нощта.

2007






Obлаците вдигам

Облаци големи, бели
превърнаха се в пух ...
Измивам тежки сълзи,
заронили се от дъжда
в малкия капчук.

В небосвода грейна светлина –
светлинен лъч
проникна и раздра бялото око
на мълчанието
и безотрадността.

Изскочи, разгневи се вихър.
– Накъде си тръгнала? – попита
и се развилня.
И ме отнесе...като малка,
никому ненужна капчица...

И аз се олюлях –
без сила и без власт,
да поря с радост синевата,
товар да вдигам в небесата.

Ала облаците сведоха тела,
и ме повдигнаха като перо.
Разпръснаха се – цяла перушина,
раздиплиха дантели,
показаха чудати,
гривести глави...
разсмяха се и се заиграха
с ранните звезди.

И затанцувах с тях –
с нова рокля от пух и звезден прах.
И полетях на воля в простора,
весело запях за любовта,
за обичта и нейните чеда.

2008