Черният кон

Черният кон

Един ездач забулен в черно
ме погледна мигновено ...в сън,
развихри кон и изчезна
в тълпата,
опиянена в тъмата
на отчуждение и разделение...

Стреснах се в съня си
и болката на самотата
като змия се сви, замря...
в сърцето. – И непознало
радостта
да люби и трепти
то замлъкна,
престана сякаш да тупти,
безсилно да лети...

Но ето, все пак прелетя мечта
над мен за новата земя –
мечти от пърхащи крила,
полетели в светлина,
отмиха ми страха...

Буйната река на любовта –
огънят на пролетта,
на вълни се стели след ездача,
тъмен и суров...потъпкал я
във вековете,
сринал я в пепелта...

И все пак, път си тя проправя,
и освобождава
вси ни, страдащи от този гнет
на злоба, ревност и тъга,
пречиства ни
от зимата на старостта.

И ще спре вековната вражда
между сина и дъщерята
на майката – земя,
разтворила
сърце към лазурни небеса.
А пепелта ù ще погълне
омразата и низостта...

2008