сряда, 9 юни 2010 г.

Децата говорят (с Кони Талбот)

Бездомните деца

В този мрачен ден Витоша е
тъй сурова – изгубила лика си
в сивите дантели на плащ огромен...
Покровът на смъртта протяга
пипала към планината
потънала в пушек и мъгла.

Но тя не плаче, нито спи,
а гледа в тъмнината
към бездомните деца.
Осъсани и гладни без храна
и без подслон бедните деца
от улица “Заслон” ни гледат
с печал и протягат длан
за късче хляб или петаче
често крадени от тук и там....

Хлапакът “Хък” го няма вече,
а вместо него бездомник нов
от крайните квартали ни посреща –
И отново се явява тъжен,
бледен детски лик –
съдия на възрастни.

То търси майка си навред –
заглежда се в екрана –
жената весела, засмяна -
красива като манекен,
усмихва се чаровно –
поне с усмивката да сгрее
сърцето малко и самотно.

И как в този свят на хиляди сираци –
останали без никакъв подслон
ще се справим с алкохолизма,
или глада, при който майките
задиряни намират някой воайор...

Задават ми въпрос децата
и вдишват те лепило -
та какво да имат друго,
освен живот без радост и мечти...?

И кой да ги наглежда
толкоз много малки – дори
Небесната съдба скърби,
и търси своя пристан
в човека звезден.

2008



Нина

- Как се казваш, малко
момиченце?
- Нина.
- Хубаво име. –
Повеждам разговор
с чипоносата кукла,
целувам пълните бузки
и се вглеждам
в засмените сини очи ..

А детето бръчи носле
обляно
в малки луни
и ми маха с ръчица –
Отваря се приказно царство :
то грабва детето засмяно,
увлича го в приказки чудни...
И светът засиява :

“Красив и вълшебен е!" –
си казва детето щастливо
и потъва в съня на небето.
В забрава душата лети –
под звездния купол
към далечните малки луни

1991 г.





Victory
Rumyana Russeva


I never knew your secret love,
I never feared my steepy path,
I was blind for their cruel heart,
that put me in oblivion ,
in a room so dark.

But I dreamt of the carriage
magic that would take me
in the unknown land of sunny
wonders - wonders of the fun
made by little dwarfs and clowns,
dancing, smiling at the sun.


Превод

Победа

Не бях узнала любовта ти - тайна,
но бeз страх от стръмната пътека,
бях сляпа за сърцето им жестоко,
и потънах в забвение притворно,
прокудена в стаята на мрака..

И сънувах аз вълшебна колесница
как ме взима в неизвестната земя
на слънчевите чудеса -
смешни чудеса на малките джуджета
и клоуните в танц с усмихнати лица -
усмихнати на слънцето в чудната земя.

Надежда


Надежда


Безмерна пустиня
в нищета,
мрак и пустош ме обземат
в самотата на нощта
Без теб .....
Теб те няма.....

Усмивка бледа на звезда
потъна
нейде в небето сиво.
Ухилена луна....
злобно се изсмя

Птица полетяла ...
без крила ...
Мираж – без любов.....
Самотната душа тъжно
плачеше в нощта.
- Какво да правим?
- Не чу ли смеха на
поредната вълна
в морето бурно?
О, не... едва ли ще умра...

А,а...радостта
не ще ме изостави,
вече с крила
литна бяла птица –
утринна зора засмя се,
засия –
Зората ме събуди в съня –
литнах волна –
благодарна в любовта.

2008 г.






Отчаяние


В живота ни
безличен и суров,
без сила
и истинска любов,
ни плаши красотата,
а душата ни
потънала в плесен,
притисната
от пътя тесен,
нарекли го дори
и лесен,
се трупат скърби
и тегоби.

Надянали сме
маските в образа
на тривиалността ,
и се движим –
живи пешки
по eдна повърхност,
в объркана
забрава на духа,
предварително
обречен в смъртта,
безропотно
приели я като съдба.

Къде си вяра в мен,
в другия
и лъч в нощта,
когато дебне ни
страхът,
да не останем
в самота?
Къде си Ти,
когато съм
отчаяна,
забравила света
и готова да умра?

О, ето те - могъщ,
сйяен, търпелив !
Дъхът ми спря
и сърцето ми
заби...
Внезапна сила
ме избави
от тежестта
на мрака
в душата ми -
Теб те има – значи
съществувам
в безкрайността
и никой не ще може вече
да ми отнеме любовта.

2008 г.

вторник, 8 юни 2010 г.

През замъгления прозорец (приказки)


Малката русалка

Тъжната русалка
В диалог с Ханс Кристиян Андерсен
От окена на дома,
където ме прегръща красотата,
излязох босонога,няма и сама,
с ръце протегнати към любовта.

А под мене счупени стъкла,
нозете силно разранили,
остри , парещи,кървящи рани
на безнадежността
в свят нерадостен без...

принцове и без принцеси,
залутани деца по тъжната
земя...тъгува тя в скръбта
по своите чеда без даровете
царски, обвити в красота.

Из "Oкеанът на любовта", 2009


Оловният войник

Пролетен букет

Нарциси

Ярко светещи в полето,
с поглед весел
ме даряват
жълти нарциси и ето,
сякаш ми нашепват нихо.

-Ела и погледни.
Щастлива ти бъди!
Всичките цветя вземи -
очакват те засмени
обич да дадат.

И протегнала ръка,
с длан отворена поемам
аромата на деня,
когато с радост
ще дарят любимия
или приятел...

И питат ме отново те:
-Имаш ли си ти другар
или самотата ти тежи?
А после ми намигат:
-Ела при нас
и всичко разкажи.



Пролет - Антонио Вивалди


Бяла роза


Облечена съм
в бяло.
Ще дойда
като бяла роза
в нощта,
окъпана
в чистота...
И любовта ми
като магия
ще разтвори
своите крила.

Обличай ме с любовта си!
Душата ми жадува
за твоите слова:
“Обичам те!”
Снежнобяла роза
ще съм за теб
завинаги...
О, мили мой,
аз търся
твойто рамо...

Да приседнем тук,
смълчани
в тишината на брега;
И нашата любов
прегръща
изгряваща луна -
Това съм аз –
една звезда,
а ти си онзи лъч
прекрасен,
запалил любовта.

Обличай ме с нежността си!
Песента
на твоята цигулка
гали ми слуха
и трепвам
като чучулига морна,
сгушена в нощта.

Но жарта
в сърцето ми напира
и огънят
не спира да пламти;
С надежда
и копнеж
разкривам
изваяния образ
да блести
от красотата
на творението ти...

- А това съм аз –
облечена
в аромата
на цветята,
обгърнали ме
с топлина.

Снежнобяла роза
даряваш ми сега,
уханието
да събирам в пъпка
и разтворила
цвета си,
да те даря
с любовта си.

2008 г.

понеделник, 7 юни 2010 г.

Далече ( с Леонард Кохен)




Далече

В този свят на неизвестни
далече от живота на духа,
объркани мечти, дела в смут
понесоха се на война със
сиянието на дъгата озарена
от небесната съдба...

Там далече, някъде в нощта
на живот объркан от греха
пътува моята душа сиротна,
сама.- тя броди сред океана
на смъртта и вика ме безспир:
=Къде си ти? Изгубих се, ела!

Вик злокобен се понесе,
Измъкнаха се твари бедни
в нищета, за да заглушат гласа
на моята душа....и те шептят:
- Тук няма никой!
Всички сме в калта тръгнали
на пиршеството на смъртта...

Прониза ме студът и сърцето
ми замря...останала без сили ,
без лъча сведох аз глава,
но със затворени очи започнах
да броя: едно, две, три...
докато изгрее светлина...

Спусната дъга от небесната съдба
ми постла пътека в нощта...
В сияйна нощ без страх от самота
Тръгнах сам сама в света,
Търсех да открия своята душа...

Там в далечината възглас долетя:
- Чакам те,ела!
Очаквах таз война да спре.
Очаквах светлина след дълга битка
на победа–животът победил страха!

По пътката постлана
на небесната съдба
две сърца събрани с вълнение
откриха
единството на своята душа...
2008


Жената Индиго

Не зная защо се родих
и.....какво ме доведе
на тази земя,
където не видях
ни дом ,
ни ласка...
или топлина?
Съвсем сама останах –
да търся
и намирам ответи,
мъдри като вековете,
на безкрайните въпроси
за истината, любовта..
И тръгнах.

По пътя на Мъдростта
аз тръгнах ,
все още непробудена...
И се спънах ...
Но болката донесе
светлина,
сърцето ми пое
виделина.
И аз разбрах...
Всеки грях довежда
до смъртта ,
а тя дебне - октопод
с пипала протегнати,
към хубостта
и невинността.

А те са безащитни
във света
на мразна зима –
свят на празнота..
Студът довежда
до смъртта
и ставаме човеци
нови,
само с откуп
от греха.

Да бъде ден –
ден на пролетгта
чрез преданост синовна –
към майката – земя
и към родители –
строители
в духа на любовта..

Безмерна радост
ни дарява вечността,
а тя ни води
все в светлина
да търсим връзка
със света;
да се родим
наново в Любовта.

2008

Ответ (с Нийл Седака)

Ти си едно чудо за мен, една роза, най-сладкото нещо, което може да бъде...(Нийл Седака)


Ответ

Спъна се в мрака
и плахо попита :
-Кой си ти?
Един непознат
глухо
промълви :
-Чаках те в тишината..

А тя на свой ред въздъхна
и в унес пак запита:
- Ти ли си оня, който чаках
или си просто сън,
где приспивам
и крия самотата?

И не дочакала ответ
сълзи протекоха
по бузите нежни
и тя заплака...кротко ,
без вик и без страдание....

-Аз също чакам в тишината...
Ти ли си? Или някой друг,
промъкнал се в мрака
без сърце и без душа ...

Тогава той отвърна ù:
-Ами познай, идвам отдалече
и съм потен, уморен,
а сърцето и душата
са залети
в облак прашен,сив
и съм тук да кажа тез слова:

-Дай ми нож или книжал,
за да го забия в плътта
и така ще реша моята съдба –
дали да бъда твой
или пътник от света.....

2008

Младостта е вечна ( с Мадам Бътерфлай)



Китайската опера в Шанхай
(Дворецът на вечната младост)



Младостта е вечна


Застанала пред него,
сърцето ми замира
и умът ми спира от вълнение,
и като птичка пърхаща с крила
искам да летя , летя..

Зная младостта е вечна
и винаги ще бъде с мен
щом в сърцето блика песен.
Мечтите ми са ярки,
а полета висок,
и духът ми морен
вика с пълен глас:

-Не мога повече,
не искам в този час
да бъда в капана
на неизвестността -
там страстта ме плаши
поробена в страха..

И останах с поглед
вперен
към звездите,
без теб в тишината,
ала с мечта една –
да се срещнем в Любовта,
като истински съпрузи
отдадени на Вечността.

Казват, "Ще си отиде той,
друг ще дойде може би"...
Но знакът на съдбата остава
Нейде горе, записан в небесата.

А Господарят в Любовта,
отсякъл е : " Един те чака,
но кой ще бъде той
съдът кармичен ще разкрие,
щом делата ти открие.."

Платили ли сме с дела
достойни?
Готово ли е
нашето сърце
да приеме годеника
в тези светове?

И ето, аз го чакам
да се върне,
зная, че не съм сама..
И как бих могла, когато
в бурята съм с Приятел,
Възлюбеният Господар
на Вечността.

Той дава ми надежда,
освобождава ме
от чувство за вина
и от окови на страха.
Дава свобода как да избера,
как да стигна щастието,
в безкрайната космическа игра...

2008 г.

Запален факел ( Любовна лирика)

Чаках те да бъдеш с мен

Да,чаках те...
да бъдеш с мен,
И там под небето
политам
към твоя безкрай.
И ти мила моя
зовеш ме,
където денят е
омаен -

И светъл лъчът ми
любовен
продира тъмата –
тъмата
създала ни двама
да търсим ний вечно,
вечно
да търсим душата;

А сърцето ни вика
до болка
«Тръгваме заедно!»
Просторът обгръща
телата,
в летеж на духа ни,
волен и морен
в мига ни любовен –
в любовния полет
дарил красотата;

И ето, с нова искра
на единство и радост –
радост безбрежна
залива душата –
залива
духът ми мечтата –
мечта за безкрайната
нежност...

Светли лъчи ,
ефирни лъчи
засияха в нощта;
Звезди заблестяха
игриво -
сред светлината
огряла сърцата.
Прегърна ни в полет –
в полет
безмерен звездата.....
Там, където аз те чаках

2008 г.



Запален факел

Аз бих нарекла
запаления факел
в Любовта,
че е една искрица
на божествената сила,
която води ни
към вечността,
И никога не ще
загасне тя
в двете влюбени сърца,
които цял живот
се търсят
надскочили страха
от самотата...

Защото самотата
илюзорна е
и убива Любовта,
А ние сме единствено
частици малки
от безкрайността.


Самотата е предвестник
на раздели във света,
а разделите са породени
от самотната душа,
потънала в сивотата
на деня ,
изгубена в мрака
на студа ...

Замъкът на Любова е
с двери златни,
отворени
към висшата душа.
Той ехти от радостта
в нашите сърца.


Отваря пътя в светлина
към мечатата ни
да носим факела

на Верността,
и спомена за топлината,
промъкнала се в душата,
за да ни събуди от съня,
да ни направи
човешки същества...

2008 г.

неделя, 6 юни 2010 г.

Безкрайна любов




Вино

В памет на Рабиндранат Тагор


Знаеш ли какво е "махуа"?

Името на миризливо цвете

в Индия...

От него правят

силно вино,

което ни опива

със любов всемирна -


и всичко е така красиво,

чисто,живо, нежно

като вечността...


Любовта е сила

и очакване в безкрая

да се срещна с теб -

дори насън.

И когато идваш

зная, че ме чакаш там -


и аз ще дойда...

Вярвай в това.

Премина ли

отвъд смъртта,

ще разбера къде си...


В моята мечта те виждам -

очакваш ме, нали? -

Без тебе ще умра!

Но вярвам -

животът продължава

във всемира,

прегъртал ни душите

слети в любовта...


Моята мечта виждам

в малко цвете -

Зове се "махуа"...



2008

Море от сълзи




Бягаща кошута

В свят на лудости,величия,
ловци на жертви
тръгнаха с "приличие"
да всяват грозното
в живота -
усмихнати лица,
подпухнали
от нощната игра
ни гледат от екрана
на омагьосания замък
на студа...

Предизвикателни тели,
устни ярки пият вино
в самота
и се целуват със смъртта.

От замъка на пустотата,
где очите замъглени
ни гледат с тъмни очила
побягнах аз зашеметена
и съвсем сама.

Бягаща кошута по вълните
със сетни сили се добра
до бушуващия океан -
страшно виещ и тревожен -
като истински баща -
пратеник на вечността.

Бягаща кошута по вълните
със сетни сили се добра..
И океанът силно я прегърна
като нежна майка в нощта.

2008


Сълзи

Безброй неизплакани
сълзи –
сълзите
в човешките сърца
се сбраха
в моята душа
и тя се сгърчи в скръб
и неизказана тъга.
Мъката напира
и сърцето ми тежи,
а в двете ми очи
се сбират
неизплакани сълзи.

Но те се стичат бавно,
бавно
и струйки капят
по лицето.
Проговарям тихо
и словата ми се чуват
в нощта едвам:
-Не мога повече
да гледам
тъжните очи
на детските души....

Една сълза
самотна се стече
по лицето
на самотника,
протегнал си дланта :
-Дайте ми петаче –
глас помоли ме
в нощта.

Нежност
ме обгърна цяля
и една
надежда
прогони ми страха,
а в очи ми засия
утринна звезда.

Топлината на лъча
освети студа -
а звездата ми
изгря – разтвори се
в човешките сърца.

Бедняк прокуден
далече от дома
ми се усмихна плахо,
плахо с тъга...

Тогава
ме погледна ти
и внезапен порив ме заля
да те прегърна
и да видя
Любовта ти към света.

2008 г.

Поглед към замъгления прозорец






Изход

В диалог с Пейо Яворов

Отнийде изход в тунела
тъмен,
по който все вървя -
тунел, навявавщ хлад
и самота -
дълбок и мрачен,
без светлина
и без надежда ...

Къде ли води? -
може би към бездната
на неизвестността?

Душата ми се моли
да изгрее светлина,
ала напразно
моли се душата,
залутана, сама,
изсъхнала и почерняла,
тя страда в самота...

Отнийде изход - няма
светлина
за моята душа -
да чуе неин зов -
страдаща, съвсем
сама останала -
Къде отива тя ...?
В бъздната дълбока,
във вечна тъмнина?

Без радост,
в тъга да чака тя,
в томление,
копнеж
да дойде светлина -
Привлечена от нейн зов -
отчаян и плачевен,
да дойде помощта -
към радостта
и любовта
по пътя в тунела,
където все вървя...

1991

Лунният град


Срещу тъмния фон на небето,
на сивия фон на града
със жълтите къщи,
с опустелия парк и квартал,
се движат студено искрящи луни.

Потоци лъчи,от бели очи -
безумно вперени в мрака,
рояк от коли, които неспирно
вървят в тревога...

Върволица по дългия път.
Накъде ли отиват? - Лъчите,
разсичащи мрака,сякаш
говорят за Страшния съд.

Спирачка изскърцва,
забавя се ход -
отново съмнение -
колата се спира:
объркан е пътят - завива
обратно и потегля в кръг.

В кръг омагьосан,
една от колите потегля...
под небесния свад,
по дългия път,
към Страшния съд.

1991

Опиум

Този дом, в който идвам сега,
този дом – простете за мен е ...
чужда земя, по която крача сам,
изморен от самота –
търся да избягам - позна ли ме?

Ще дойдеш ли сега - за мене
няма радост, нито светлина,
а единствено тъга и плач
на тъжната душа блуждаеща в мрака....

Без светлина....потъвам пак и ...
със скръб в болното сърце,
раздиращо се в бледите нюанси
на нощта ...затъвам в пепелта на
огън страшен, всепроникващ,
искам да умра ... дали ще издържа?

Дайте цяр злокобен, да убия моята
изстрадала душа и да забравя миг
тревожен , прогонил ми съня ...
Дайте цяр злокобен да се опия
до забрава и дочуя птича песен
в тишината, вятър да свисти в клонака.

2008

Когато розите отново зацъфтят



Изпълнение на Уилко - Когато розите отново зацъфтят


Битие

Очите нашепват молитва,
дърветата мълвят слова
на песен тъжна,
непозната - забулена
в тъга
за неизвестността
по нашата земя.


Издайнически стръкове трева
тревожно се споглеждат.
И страхливо питат:
-Какво ли е това?
Къде ли сме сега?


Вятърът забързан залюля листа,
зашумя тревожно,
сподавено изхърка:
-Тайната остана неразкрита...
Норазбрахме,че е денс
денят на нова светлина.

Човешкият род отлетя.
Накъде? - Там,
на планетата Земя,
за да ни носи греха,
и да страда в тъмнина,
оплакал своята съдба.

А ние живеем и плачем
с тази тъга, без да знаем
защо е всичко това...
И дочули тез слова,
цветята сбръчиха лица
и кимнаха без радост.

А човекът
в безмълвие се сви
и зарея поглед надалече...

Замисли се въздъхна
и отправи взор нагоре -
видя отново своята мечта...
И луд копнеж го залюла
на всеки да върне радостта.

1991

Нарциси

Ярко светещи в полета,
с поглед весел ме даряват
жълти нарциси и ето,
сякаш ми нашепват тихо:

-Ела и погледни.
Щастлива ти бъди!
Всичките цветя вземи -
очакват те засмени
обич да дадат.

И протегнала ръка,
с длан отворена поемам
аромата на деня,
когато с родаст
ще дарят любимия
или приятел...

И питат ме отново те:
-имаш ли си ти другар
или самотата ти тежи?
А после пи намигат:
-Ела при нас
и всичко разкажи.


Вечност
Обичате ли рози?
Те излъчват аромат омаен,
с багри,форми всеотдайно...
И носят радост, красота -
не искат нищо от света...

Родени са да носят любовта,
в мълчание, с безкрайна доброта.
И дружолюбва те мълвят:
-Вдъхнете моя аромат!
И махат нежно с главички.

Почниняват се на пролетта,
лятото и есента - те са тези,
които носят красотата
в любовта.
И не искат нищо от света...
2007


Къде е любовта?

Открих ли любовта –
не зная,
или мъка ме заля
щом разбрах,
че излюзия поредна
ме превърна във върба –

Плачеща и тъжна,
склонила вейки
над реката,
замечтана над водата
сипе сълзи
и тъгува в самотата –
на поредното вълнение,
довело я
до опиянение ...
в лъжа и разделение.

Кой ù вля греховна сила?
Дъбът ли стволест
или явор високомерен?
И сред храстите зелени,
сгушени врабци
плачевно пеят...

А гората останала
без веселба
им припява тихо
и поклаща тъжно
своите листа.

2007

Океанът на любовта (лирически размисли)

Нина

- Как се казваш, малко
момиченце?
- Нина.
- Хубаво име. –
Повеждам разговор
с чипоносата кукла,
целувам пълните бузки
и се вглеждам
в засмените сини очи ..

А детето бръчи носле
обляно
в малки луни
и ми маха с ръчица –
Отваря се приказно царство :
то грабва детето засмяно,
увлича го в приказки чудни...
И светът засиява :

“Красив и вълшебен е!" –
си казва детето щастливо
и потъва в съня на небето.
В забрава душата лети –
под звездния купол
към далечните малки луни

1991 г.



Отчаяние


В живота ни
безличен и суров,
без сила
и истинска любов,
ни плаши красотата,
а душата ни
потънала в плесен,
притисната
от пътя тесен,
нарекли го дори
и лесен,
се трупат скърби
и тегоби.

Надянали сме
маските в образа
на тривиалността ,
и се движим –
живи пешки
по eдна повърхност,
в объркана
забрава на духа,
предварително
обречен в смъртта,
безропотно
приели я като съдба.

Къде си вяра в мен,
в другия
и лъч в нощта,
когато дебне ни
страхът,
да не останем
в самота?
Къде си Ти,
когато съм
отчаяна,
забравила света
и готова да умра?

О, ето те - могъщ,
сйяен, търпелив !
Дъхът ми спря
и сърцето ми
заби...
Внезапна сила
ме избави
от тежестта
на мрака
в душата ми -
Теб те има – значи
съществувам
в безкрайността
и никой не ще може вече
да ми отнеме любовта.

2008 г.


Бездомните деца

В този мрачен ден Витоша е
тъй сурова – изгубила лика си
в сивите дантели на плащ огромен...
Покровът на смъртта протяга
пипала към планината
потънала в пушек и мъгла.

Но тя не плаче, нито спи,
а гледа в тъмнината
към бездомните деца.

Осъсани и гладни без храна
и без подслон бедните деца
от улица “Заслон” ни гледат
с печал и протягат длан
за късче хляб или петаче
често крадени от тук и там....

Хлапакът “Хък” го няма вече,
а вместо него бездомник нов
от крайните квартали ни посреща –
И отново се явява тъжен,
бледен детски лик –
съдия на възрастни.

То търси майка си навред –
заглежда се в екрана –
жената весела, засмяна -
красива като манекен,
усмихва се чаровно –
поне с усмивката да сгрее
сърцето малко и самотно.

И как в този свят на хиляди сираци –
останали без никакъв подслон
ще се справим с алкохолизма,
или глада, при който майките
задиряни намират някой воайор...

Задават ми въпрос децата
и вдишват те лепило -
та какво да имат друго,
освен живот без радост и мечти...?

И кой да ги наглежда
толкоз много малки – дори
Небесната съдба скърби,
и търси своя пристан
в човека звезден.

2008

Океанът на любовта (Лирически размисли)



Вместо въведение


Малкият поетичен сборник наречен “Океанът на Любовта” е предимно ориентиран към нашето пътуване за новата земя на първоначалната чистота и сила, с които търсим щастието, за да изпълним целта на нашия живот.
Стихотворенията са подредени, така че да ни напомнят три етапа на нашето развитие – невинното детство, сблъсъкът със страданието и накрая - появата на любовта до вечната младост.
Връзката със световно-известни творби подчертава вечността на универсалните ценности и способността на човека да бъде отговорен за връзката между физическия и духовния свят в ново време.
Приказните елементи са част от духовния ни път, очертаван от редица поети и писатели – романтици, пресъздали бурята на живота в непрекъснатото ни търсене на любовта и истината. Кръговратът на естествения живот е задушаван от счупените парченца стъкло на студа, страха и жестокостта. Вместо пълноценни и хармонични взаимоотношения на даване и получаване на любов, човекът е изправен пред изолация и фрагментарно виждане на света. Омагьосаната земя на объркването и хаоса трябва да бъде завладяна от искрена борба за щастие и хармония. Детските сърца могат да обърнат погледа на възрастните към градината Едем, където човечеството преоткрива своята изначална същност. Така мечтите ни за истинската любов стават възможни.

Раздяла

Стъпките затихват в падащи листа,
а те – в жълто пременени тъжно ми
шептят: "Есен е дошла"– ехото откликва,
повтаря мисълта: "Да,есен е дошла..."

Стъпките оттекват по паважа пуст,
а листата пъстри, стенат и шумолят,
тихо те се питат: "Къде са те сега?"

По улица безлюдна вървя в самота,
питам се в тревога: „Къде ли е сега?”
а мисълта повтаря: „Там...
есен също е дошла!"

Стъпките самотни в улицата пуста
отговарят тъжно на тъжните листа:
"Да, там, където есен е дощла."

1992


Недоразумение

Едно момиченце в рокличка
с цветя стоеше на улица
безлюдна,
изгубило посока
за дома
и плачеше...
като търсеше слова,
за да назове името
на къщата,
где бяха мама,
тате и всички
от рода в града......

С надежда,
че очакват го
и все някой
ще му се притече
в беда,
то завика :
-Страхувам се сама!
Минувач самотен
случайно го видя
и ухилено
го подигра:
-Ама, че си ревла !
Кой ще те търпи
такава!

Но една жена
сякаш се смили,
и извади кърпа за носа.
Подаде я:
-Ето, момиченце,
обърши се
и не плачи.
То стана късно
за игра,
ами вземи
и хапни това...

И тя му подаде
ябълка една...
Така детето утихна
за миг
и засия,
но щом протегна ръка,
мъжът и жената
се спогледаха,
и смигнаха
един на друг:
-Да тръгваме.
Момичето залъгахме.

И само ябълката
остана...
в калта
на улицата пуста,
където тъжното дете
се заигра
и не разбра
как дойде нощта.
Там на пътя
в света –
ухилен и злорад,
някой се изсмя
над нейната съдба...

2009

Мъглите на Авалон (ирландски предания)