понеделник, 5 март 2012 г.

Translated poetry

Тhe Prince
by Rumyana Russeva

Inspired by Louis Jacolliot’s novel “The Prince Pirate”*

They spoke he was
as wicked as a beast,
chased away from his homeland.
He sank ships,
threatened others with letters…

So that nobody could say,
‘ We should stop this disaster,
and forbid him to fight our Master.’

But one day… he was captured.
And was put in a tall and narrow tower,
where only ghosts sought for
directions in solitary nights.

And lo! A white-haired old man of wisdom
came peacefully to him,
‘My son, I was expecting you to come.
Stand up and your courage show me!

I know all your deeds while
waiting here for so many years.
And I have prayed in the silent night
in the tower under starry skies.’

The boy threw a nasty look
and swore at him.
Then he was stunned and silenced
as he saw the Teacher – a real sage,
who was teaching him in light,
to fight the fear in his life.

The pirate, hearing his name imagined,
shrouded himself in shiny clothes all black.
And then daringly laughed in his distrust –
Who was to follow him in the darkness
after such an outcast ?!

Was the crowd that admired him?
In a disorder it was running here, there
in a crazy dance,
trying to compete
who will become a violent leader,
waiting to destroy one’s deeds,
his anger merciless to get released.

But did anybody know that
in the tower of the eternal growth
a man of wisdom had humbly
called the one who hated the world,
“his own son”?

And mildly with a stable mind
he led him to enlightenment,
in the light of noble works,
without cruel fight.

Once, the prince was wakened in the boy,
and he felt a fire burning light.
Throbbing with the flame of love,
his heart opened with a cry.

‘ I am a prince ‘, the young man became aware,
‘A loyal son of Heavenly Father.
And I shall not allow troubles of the soul,
if I set off on the road to lead the crowd in a storm
against the darkness in the world forlon.’


*Louis Jacolliot – a French writer of adventurous novels from 19 th c.

неделя, 26 февруари 2012 г.

Приказка

Приказка

Сребристи вълни връхлитат към кея.
Изливат се вкупом зелени треви.
Водата се блъска пенлива и бяла,
искрят в светлината блестящи дъги.

Морето в устрем достига брега.
С радост се пенят вълните в бяг,
вълнуват, тресат се гърдите им,
в пазвата скрили своите чеда –
русалки, делфини, раци и стриди.

И редят ни те приказки чудни
за недрата вълшебни и нощите будни.
Отпиваме вино, прегръща ни с поглед
морска царица с воал измуруден;

Откриваме светли простори
в морските дебри.
А там дремят в очакване
перли и бисери приказни.

Небесна дъга проправя пътека,
и морският цар ни отваря вратата
към величествен замък в морето.
И ние потъваме храбро в него,
изваждаме бисера лунен предвечен.

И щом го поемем благовейно в длани,
внезапно превръща се в камък безличен,
за да си спомним как сме подминали
залятото село с бедните църкви и къщи.

събота, 4 февруари 2012 г.

Индианска песен

Индианска песен

Майко, аз те чувствам
как ме зовеш -
тъй топла и горда.
В синевата на пукнала зора,
от бялата луна
черна птица появи се
и ето - полетя надолу
към просторните поля -
там, где прерията
проютила е
своите чеда.

Замислена жена
с обкичена в пера коса,
стои загърната
в свойто наметало -
пъстроцветно -
оранжево-кафяво.

Седи тя с вперен поглед
към простора,а оттам
Духът Голям й бе говорил -
за любовта по цялата земя,
за птиците и мечките,
потоците и планините,
дарили с красота
индианските лета,
дали и живот
на семейства, племена.


Индианка в бяла роба
вдигна взор
и ръце разтвори
огряна в светлина
щом слънцето яви се
в зората на деня -
На новия ден
в очакване на свободата.

Под ритъма на барабана
индианка пее
своята свещена песен
а пред нея скупчени деца
с украса по лицата
слушат с кучето си
Динго пазещ им вигвама.

Като птици разперили крила,
запърхаха децата
и се разбягаха
дочули ритъма на барабана,
зовящ бойците от войната.

Румяна Русева
Публикувано от Румяна Русева,Rumyana Russeva в 11:48
Етикети: Индианска култура

събота, 5 февруари 2011 г.

Принцът/ The Prince



Принцът

По мотиви от романа “Принцът - пират”
на Луи Жаколио*

Говореха, че бил зъл като
прогонен звяр от своята страна,
потапял кораби ,
заплашвал с писма
и никой не могъл
да каже “ Стига веч с тез беди!”
и да не влиза
в бой смъртен с чужденци.

Но един ден го плениха,
и го приютиха
в кула тясна и висока,
а там, призраците само
търсеха посока в самотата
на нощта…

И тогава старец беловлас
яви се в мир и рече:
― Синко, чаках те, стани
и твойта храброст покажи !
Зная твоите дела и очаквах те
в тази тишината тук,
в кулата под звездни небеса.

Момчето заплашително го изруга,
но после сепна се, затихна,
щом Учителя видя в образ на мъдрец,
дошъл да го обучи в светлина,
в борбата със страха.

Пиратът дързък, набеден, уви се
в дрехите блестящи, черни
и недоверчиво се изсмя,
дочул си името лъжовно,
a и кой да му приглася
в тъмнината, във мрака и студа?!

Тълпата ли, която следваше го
в безпорядък и бягаше насам - нататък
с лудешки танц и надпревара –
кой да стане тартор страшен,
кой дела да разруши,
и гняв безмилостен да потуши?!

Но знаеше ли някой, че в кулата
на вечността мъдрецът скромен бе поел
ръководството на мразещия син света ?
И с кротост, и суровост го водеше
в светлина към добри дела.

Така, веднъж в момчето
Принцът се пробуди,
кръвта в него отново закипя.
И заплака безутешно то в сърцето,
затуптяло с огъня на любовта...


–Аз принц съм – младежът осъзна.
–Син съм на Небесния баща!
И не ще допусна смут в душата,
ако тръгна по света и поведа тълпата
срещу бурята на мрака и смъртта...





*Известен френски писател от 19 век,
живял дълго в Индия и Океания. Автор на редица приключенски романи.




Тhe Prince

Inspired by Louis Jacolliot’s novel “The Prince Pirate”*

They spoke he was as wicked as
a beast, chased away from his homeland.
He sank ships,
threatened others with letters…

So that nobody could say,
‘ We should stop this disaster,
and forbid him to fight our Master.’

But one day… he was captured.
And was put in a tall and narrow tower,
where only ghosts looked for
directions in solitary nights.


And lo! A white-haired old man of wisdom
came up peacefully to him,
‘My son, I was expecting you to come.
Stand up and your courage show me.

I know all your deeds while
waiting here for so many years.
And I have prayed in the silent night
in the tower under starry skies.’

The boy threw a nasty look and swore at him.
Then he stunned and silenced
as he saw the Teacher – a real sage,
who was teaching him in light,
to fight the fear in his life.


The pirate, hearing his name imagined,
shrouded himself in clothes all black.
And then daringly laughed in his distrust ―
Who was to follow him in the darkness
after such an outcast ?!

Was the crowd that admired him?
In a disorder it was running here, there,
in a crazy dance trying to compete
who will become a violent leader,
waiting to destroy one’s deeds,
his anger merciless to get released.


But did anybody know that
in the tower of the eternal growth
a man of wisdom had humbly called
the one who hated the world, “his own son”?
And mildly with a stable mind
he led him to the light of works
so noble, without cruel fight.


Once, the prince was wakened in the boy,
and he felt a fire burning light.
Throbbing with the flame of love,
his heart opened with cry.

‘ I am a prince ‘, the young man became aware,
‘A loyal son of Heavenly father.
And I shall not allow troubles of the soul,
if I set off on the road
to lead the crowd in a fight
against the dark death of a cruel might.’




*Louis Jacolliot – a French writer of adventurous novels from 19 th c.






Неизвестност


Аз знам накъде отива светът - безмерен,
лутащ се в безкрая сред океана
на неизвестността,
задъхан и припрян, жаден и неутолен,
забързан - към вечността… -
Ала лутащ се - без път и без посока -
разкъсан, разпънат в различните посоки,
той бърза - все тъй........към неизвестността.



Wonder

I know what way the world is going – with no end,
it wonders and wonders – to the infinite.
In the ocean of uncertainty – breathless and quick,
thirsty and unslaked so much it is in a hurry –
towards eternity? – Still wondering – and no way,
and no direction – all torn apart
and crucified in different directions.
It is in a hurry – in the same way – to the infinite…

понеделник, 31 януари 2011 г.

Тайните на космоса




Желание

Искам да живея! – танцуваща
в нощта
под музиката на звездите
безсмъртаната душа лети
към вечността и повтаря
във рефрен:

– Искам да живея!
Мога ли сега
да се върна във света
щом ме чакат пак дни
на самота? –

Душата ми се пита учудена,
че е могла все пак
да бъде така затворена,
сама, далече от живота нов;


Живот очакващ я в безкрая
на времето условно,
измислено
да ни смути духа;

А той,
прозрял къде е любовта
разкъса своите окови
и полетя – там, където го
очаква много красота
и само светлина –
под музиката светла
на звездите...в нощта.


Тайната непозната

Тайната непозната

Исках да остана...
в неизвестност,
задгърбила желания
за слава и внимание...
Може би останах си сама,
в самота да служа на света...

Но ето, дойде светлина,
за да облее със слънчеви лъчи
златоструйните нивя,
и градини цветни,
с пъстрите цветя на радостта –
пъстрите мечти за любовта.

Останах, казват някои, сама,
без срещи и разлъки тъжни
в илюзорната тъма,
где ларвите на гордостта
изпиват бавно обичта.

А тъжната душа
търси все така, отговори
за вечните въпроси,
за вечните дела
в дебрите на неизвестността.

И духът полита...
там, където стъпват смелите сърца
и водят като Данко
през горите тъмни в нощта.

Самотна пътека

Безкрайно съм самотна

Хоризонтът в пурпур се запали,
и слънцето залезе...
замлъкнаха полята.
И oстанах в размисъл сама,
да търся вярната посока,
към пламъка на Любовта...

А твоят образ замъглен е,
почти изгаснал в пепелта
на безнадеждни мисли и дела.
И ме кара с песен да тъжа –
на бездомния в Любовта.

И в тишината търся все така
магията да разваля... в моята душа.
Mолитвата лекува ми духа
с озарено кътче светлина...

в тиха нощ – Победен огън
разгоря се...
и проникна в нашите сърца.
Изгубим ли се в света
светва малката искра на Любовта.




Самотна пътека

Тя искаше да полети... като птица.
Протегна си ръката – Погледнаха се.
Той се изправи и тръгна.
Но...тя се сепна...
Изплаши се – видя другия,
в изкривено огледало –
деформирания образ на мъжа,
пронизан от студа
на мрачно дяволско махало.

Едвам се движеше
от непоносимата болка...
Тресеше я след падането
от височината...
на вечната тишина,
щом видя истината –
сърцето му бе болно –
ограбено...
от жестокостта на света.

–Вие ме отвращавате! – каза му тя.
–Светът е такъв – отвърна ù той.
После се замисли:
– Аз също се отвращавам.