Океанът на любовта (Лирически размисли)

Вместо въведение

Малкият поетичен сборник наречен “Океанът на Любовта” е предимно ориентиран към нашето пътуване за новата земя на първоначалната чистота и сила, с които търсим щастието, за да изпълним целта на нашия живот.
Стихотворенията са подредени, така че да ни напомнят три етапа на нашето развитие – невинното детство, сблъсъкът със страданието и накрая - появата на любовта до вечната младост.
Връзката със световно-известни творби подчертава вечността на универсалните ценности и способността на човека да бъде отговорен за връзката между физическия и духовния свят в ново време.
Приказните елементи са част от духовния ни път, очертаван от редица поети и писатели – романтици, пресъздали бурята на живота в непрекъснатото ни търсене на любовта и истината. Кръговратът на естествения живот е задушаван от счупените парченца стъкло на студа, страха и жестокостта. Вместо пълноценни и хармонични взаимоотношения на даване и получаване на любов, човекът е изправен пред изолация и фрагментарно виждане на света. Омагьосаната земя на объркването и хаоса трябва да бъде завладяна от искрена борба за щастие и хармония. Детските сърца могат да обърнат погледа на възрастните към градината Едем, където човечеството преоткрива своята изначална същност. Така мечтите ни за истинската любов стават възможни.

Раздяла

Стъпките затихват в падащи листа,
а те – в жълто пременени тъжно ми
шептят: "Есен е дошла"– ехото откликва,
повтаря мисълта: "Да,есен е дошла..."

Стъпките оттекват по паважа пуст,
а листата пъстри, стенат и шумолят,
тихо те се питат: "Къде са те сега?"

По улица безлюдна вървя в самота,
питам се в тревога: „Къде ли е сега?”
а мисълта повтаря: „Там...
есен също е дошла!"

Стъпките самотни в улицата пуста
отговарят тъжно на тъжните листа:
"Да, там, където есен е дощла."

1992


Недоразумение

Едно момиченце в рокличка
с цветя стоеше на улица
безлюдна,
изгубило посока
за дома
и плачеше...
като търсеше слова,
за да назове името
на къщата,
где бяха мама,
тате и всички
от рода в града......

С надежда,
че очакват го
и все някой
ще му се притече
в беда,
то завика :
-Страхувам се сама!
Минувач самотен
случайно го видя
и ухилено
го подигра:
-Ама, че си ревла !
Кой ще те търпи
такава!

Но една жена
сякаш се смили,
и извади кърпа за носа.
Подаде я:
-Ето, момиченце,
обърши се
и не плачи.
То стана късно
за игра,
ами вземи
и хапни това...

И тя му подаде
ябълка една...
Така детето утихна
за миг
и засия,
но щом протегна ръка,
мъжът и жената
се спогледаха,
и смигнаха
един на друг:
-Да тръгваме.
Момичето залъгахме.

И само ябълката
остана...
в калта
на улицата пуста,
където тъжното дете
се заигра
и не разбра
как дойде нощта.
Там на пътя
в света –
ухилен и злорад,
някой се изсмя
над нейната съдба...

2009

Мъглите на Авалон (ирландски предания)