През бурята

Самотна пътека

Тя искаше да полети... като птица.
Протегна си ръката – Погледнаха се.
Той се изправи и тръгна.
Но...тя се сепна...
Изплаши се – видя другия,
в изкривено огледало –
деформирания образ на мъжа,
пронизан от студа
на мрачно дяволско махало.

Едвам се движеше
от непоносимата болка...
Тресеше я след падането
от височината...
на вечната тишина,
щом видя истината –
сърцето му бе болно –
ограбено...
от жестокостта на света.

–Вие ме отвращавате! – каза му тя.
–Светът е такъв – отвърна ù той.
После се замисли:
– Аз също се отвращавам.
И смъртта не ги раздели.

2007






Тайната непозната

Исках да остана...
в неизвестност,
задгърбила желания
за слава и внимание...
Може би останах си сама,
в самота да служа на света...

Но ето, дойде светлина,
за да облее със слънчеви лъчи
златоструйните нивя,
и градини цветни,
с пъстрите цветя на радостта –
пъстрите мечти за любовта.

Останах, казват някои, сама,
без срещи и разлъки тъжни
в илюзорната тъма,
где напразно ларвите на гордостта
изпиват бавно обичта.

А тъжната душа
търси все така, отговори
за вечните въпроси,
за вечните дела
в дебрите на неизвестността.
И духът полита...
там, където стъпват смелите сърца
и водят като Данко
през горите тъмни в нощта.

2007






Obлаците вдигам

Облаци големи, бели
превърнаха се в пух ...
Измивам тежки сълзи,
заронили се от дъжда
в малкия капчук.

В небосвода грейна светлина –
светлинен лъч
проникна и раздра бялото око
на мълчанието
и безотрадността.

Изскочи, разгневи се вихър.
– Накъде си тръгнала? – попита
и се развилня.
И ме отнесе...като малка,
никому ненужна капчица...

И аз се олюлях –
без сила и без власт,
да поря с радост синевата,
товар да вдигам в небесата.

Ала облаците сведоха тела,
и ме повдигнаха като перо.
Разпръснаха се – цяла перушина,
раздиплиха дантели,
показаха чудати,
гривести глави...
разсмяха се и се заиграха
с ранните звезди.

И затанцувах с тях –
с нова рокля от пух и звезден прах.
И полетях на воля в простора,
весело запях за любовта,
за обичта и нейните чеда.

2008

Безнадеждна любов

Безнадеждна любов

В тази глуха нощ
на безнадежност,
с тайни стъпки
разнокрили черни птици
прокраднаха се
в мрака...
И открили мойта сянка
с разперени крила,
с крясък долетяха...

Внезапен писък дочу се
нейде в тишината,
пръсна врява
и разпори с остър нож
утробата на ада ...

И в тъмата.
аз проплаках
без надежда,
изоставена сама,
в дълбините на земята –
без светлина
и без глътка въздух
с любовта,
обсебила душата...

Сърцето подарих си –
Как... и аз не знам ,
но отдадена
на таз безумна страст
изгубих си гласа
и сега мълча, мълча...

Превърната в прилеп,
потаен в пещерата,
магия зла отне ми
слънцето и светлината.

И аз неистово повторям:
–Къде си ти? Защо ме изостави?
Не виждам красотата,
пред мен е само блясъка
на мрака...

И аз те чакам,
все така, притихнала
без сили вече,
с надежда да те видя
демоничен...
Завинаги те помня –
с поглед вперен мрачно
в пропастта,
и копнея да се слея
с тъмнината,
а смъртта да е и мой приятел.

2009


Безкрайно съм самотна

Хоризонтът в пурпур се запали,
и слънцето залезе...
замлъкнаха полята.
И oстанах в размисъл сама,
да търся вярната посока,
към пламъка на Любовта...

А твоят образ замъглен е,
почти изгаснал в пепелта
на безнадеждни мисли и дела.
И ме кара с песен да тъжа –
на бездомния в Любовта.

A в тишината търся все така
магията да разваля... в моята душа.
Mолитвата лекува ми духа
с озарено кътче светлина

в тиха нощ – победен огън
разгоря се...
и проникна в нашите сърца.
Изгубим ли се в света
светва малката искра на Любовта.

2008

Птица

Птица

Къде бих могла да полетя? –
с крила на малка птица:
във висините,
пронизана до болка –
неясна и неуловима,
но сигурна, жестока...
В предсмъртен вик тя пърха,
мята се
и чурулика – тъжно, тихо,
задавена от плач и болка.

Не,това не е последна песен,
а стон на ужас и смирение,
долитащ сред самотните звезди.

1991



Мечти

Стенание! Ужас!
Мрак и Прогром!
В тъмната бездна се сриват мечтите:
Лунни лъчи, светли лъчи –
Разпиляват се ...
на черния фон на морето...
Сини мечти, бели мечти, прекрасни !
Къде сте?

Не виждам покой, нито надежда;
Не виждам върха!
Далече в нощта на черния фон
на небето се разпиляват лъчи –
незнайни мечти потъват,
светли мечти –
в мрачната шир на морето...

1991


Плач

Видях в очите ти сълзи –
неописуема тъга на любовта,
изгубила криле,
потънала в дрипи,
в самота, в нощ злокобна
на бездиханността.

Врепих поглед към безкрая,
в дълбоките води
на мъката – река от сълзи
и необятна тишина.

Небето мрачно свъси вежди,
морето закипя, птици закрещяха ,
запалени от гняв звезди засвяткаха
с парче от падаща луна.

Зов самотен се дочу, вик ...
за помощ в мрака се разби
в луната ...И паднаха
отломки бледи
с грохот във водата...
А океанът от сълзи прегърна
две плачущи от скръб звезди.

2008

Музика в нощта

Разговор с български поети


Музика в нощта
В диалог с Никола Вапцаров*

Дочувам от екрана
шумно, някой да излива
поток от думи – забързани,
неясни – рекламата
за някой политик,
или "звезда";
тъжна вест за смърт
или убийство
в свят на страх и разпри,
където душата ми тъгува,
уморява се и се затваря ...

далече...далече от света
на безспирния поток слова,
И виждам аз една мечта ...,
да проправя своя път в нощта.

Сред слова изгубили значение
в суетна надпревара,
в гонене на "идеали",
нашите мечти
сковават се в леда,
разтварят се в мъгла.

И ето, илюзия поредна
превръща хората забързани
в самотни същества...
И само музиката нежна,
прокраднала се в нощта,
грабва те в съня
със звуци волнокрили;

Мелодията на душата
възвръща ласката
на любовта ...
Мелодия прокрадва се
в самотната душа.
Любов и светлина долитат
от ефира ...и чувам...
нежна музика в нощта ...

1991


* По вдъхновение от стихотворението „Селска хроника”.


Стълбата
Към Хр. Смирненски

Тичаме, тичаме и пак недостигаме –
натам, накъдето все се стремим –
към върха!
Хайде с нас, надпревара започва,
пак отначало...паднах, ударих се –
крясъци, шум... И .детето заплака...

Но небето освети простора,
видя човекът в небосклона
светлината по пътеки нови
и ето пак отново...

Тичат децата нагоре – всички
задружно се смеят и викат...
с нова надежда да видят звездите,
върха ... Но без крясъци, шум...
И никой вече не плаче.

1995





* По вдъхновение от творбата на Христо Смирненски ” Приказка за стълбата”.

Различия

Светът на илюзиите



В разговор с Джелал-ал дин Руми *
(По вдъхновение от “Океанът Руми”)

Различия

Не унивам никога сама...
И се навеждам кротко над твоите слова –
бликащ извор на поток от светлина;
броеница от диамантени зрънца,

Ти пишеш за различията ни
и световете разделени,
за единението между всички хора
и тяхната любов към Бога.

Говориш за градината Едем,
и за онази младост на човека,
която бе погубена, заровена
в пръстта на вековете.



* Известен персийски поет от 13 в. роден в Балкх, Бактрия.


И да се поклоня бих искала сега,
да благодаря за твойта мъдрост
и за сияйната ти светлина.

Потомка съм на твоя род.
И ще търся винаги подслон,
за да достигна красотата,
с любовта, окрилила душата.

2009





* * *

Животът е божествена игра,
в която малко хора с желание участват.
Защо ли е така?
Аз мисля, че Създателят е
като невинността на смеещото се дете,
а ние все още сме далече...
от Него и Неговата светлина...

– Свириш ли на флейта? – попита ме детето.
–Не – отвърнах засрамено.
–Свикнал съм да гледам телевизия.



Танц на дервишите

Опиум

Опиум

(Из живота на един наркоман)

Този дом, в който идвам сега,
този дом – простете за мен е ...
чужда земя, по която крача сам,
изморен от самота –
и търся да избягам -
позна ли ме ...?

Ще дойдеш ли с мен ? - За мене
няма радост, нито светлина,
а само плач и безнадеждност
на тъжната душа,
блуждаеща в мрака...

Без светлина...потъвам пак и ...
със скръб в болното сърце,
раздиращо се в бледите нюанси
на нощта ...затъвам в пепелта на
огън страшен, всепроникващ,
искам да умра ... дали ще издържа?

Дайте цяр злокобен, да убия моята
изстрадала душа и да забравя миг
тревожен , прогонил ми съня ...

Дайте цяр злокобен
да се опия до забрава
и дочуя птича песен в тишината,
вятър да свисти в клонака.

С ухание на рози

С ухание на рози

Поемам унесен и вдишвам дълбоко
пролетен въздух с аромата на рози,
а пътека игрива лъкатуши
сред буйните ниви,
отвежда ме в цветни градини.

Обсипани с рози лехите искрят
с цветовете на райски планети,
где мирото в празнични нощи отпиват,
и разтворили пъпки за взора ми ясен
цветята с духа ми общуват.

И ние танцуваме...
валса на нашата зима,
и ангели бели над нас се любуват
превръщат я в пролет,
в пролет незрима...

И ти моя мила единствена
ме поглеждаш щастливо,
в любовта си на роза окрилена.





Вечност

Обичате ли рози?
Те излъчват аромат омаен,
с багри,форми всеотдайно...
И носят радост,красота -
не искат нищо от света...

Родени са да носят любовта,
в мълчание
с безкрайна доброта.
И дружелюбно те мълвят:
-Вдъхнете моя аромат! -
и махат нежно с главички.

Подчиняват се на пролетта,
лятото и есента - те са тези,
които носят красотата
в любовта.
И не искат нищо от света...